Рубиненочервено

— Преди седем, ако трябва да бъдем точни. По това време пребивавах в двора на маркграф* Карл Александър фон Ансбах. Ах, чувствам се много близък с Германия. Интересът към франкмасонството и алхимията там е радващо висок. И както вече ми бе казано преди много години, ще умра в Германия.

* Висша титла в средновековна Германия. — Бел. прев.

— Само отклонявате темата на разговора — каза лорд Бромптьн. — Как може този млад мъж да е посетил мадам Дюрфе в Париж? Преди седем години той самият е бил още дете.

— Все още нямате правилния начин на мислене, скъпи лорде. Попитайте Гидиън, кога е имал удоволствието да вземе кръвта на мадам Дюрфе.

Лордът погледна въпросително към Гидиън.

— През май 1759 година.

Лордът се изсмя пронизително.

— Но това е невъзможно. Вие самият сте на не повече от двайсет години.

Графът също се засмя развеселено.

 — 1759-а. Никога не ми е разказвала за това, старата хитруша.

— По това време вие също пребивавахте в Париж, но имах строга заповед да не се срещам с вас.

— Заради континуума, знам — въздъхна графът. — Понякога роптая срещу собствените си закони... Но да се върнем към скъпата Жана. Трябваше ли да употребиш сила? При мен тя не беше особено готова да сътрудничи.

— Тя ми разказа. А също така и как сте й измъкнали хронографа.

— Измъкнал! Та тя дори не знаеше какво съкровище е наследила от баба си. Горкият, очукан апарат си стоеше неизползван в един прашлясал сандък на тавана. Рано или късно е щял напълно да потъне в забрава. Аз го спасих и го използвах според първоначалното му предназначение. И благодарение на гениите, които в бъдещето ще се присъединят към ложата ми, днес той отново функционира. Това граничи с чудо.

— Освен това мадам сподели, че за малко да я удушите, защото не е знаела рождената дата и моминското име на баба си.

Удушил? Не беше ли това малко крайно!

— Да, точно така. Подобни пропуски ми костваха безкрайно много време, което прекарах, ровейки се в стари църковни дневници, вместо да го посветя на по-важни неща. Жана е една изключително злопаметна личност. Значи умението ви да я накарате да ви сътрудничи, е наистина достойно за възхищение.

Гидиън се усмихна.

— Не беше лесно. Но явно съм успял да спечеля доверието й. Освен това танцувах с нея гавот*. Пък и търпеливо изслушах оплакванията й от вас.

* Старинен френски танц. — Бел. прев.

— Колко несправедливо. Все пак й осигурих вълнуваша афера с Казанова и въпреки че той беше хвърлил око на парите й, много жени и завиждаха. А и братски делях с нея моя хронограф. Ако не бях аз... — Явно развеселен, графът отново се обърна към мен. — Неблагодарна жена, твоята прародителка. И за съжаление не бе благословена с голяма интелигентност. Мисля, че никога не разбра какво точно се случва с нея, горката, стара женица. Освен това беше обидена, че в кръга на дванайсетте й е отредено да бъде цитрин. Защо вие можете да сте смарагд, а аз само един жалък цитрин, казваше тя. В днешно време никой, който държи на себе си, не носи цитрин. — Той се засия. — Нейната глуповатост нямаше равна. Бих искал да знам по време на старините си колко често е пътувала във времето. Може би изобщо не е. И без това не е била голяма пътешественичка. Понякога минаваше цял месец, без да се случи да изчезне. Бих казал, че женската кръв е значително по-ленива от нашата. Както и женската мисъл е значително по-бавна от мъжката. Ще се съгласиш ли с мен, момиче?

Дърт шовинист, помислих си, докато свеждах надолу очи, празнодумен, надут, скучен старец.

О, небеса! Да не би да бях полудяла? Нали нищо не трябваше да си мисля! Но явно четенето на мисли не се отдаваше на графа толкова добре, защото той продаваше да се хили.

— Не е особено разговорлива, нали?

— Просто е срамежлива.

Май сплашена би била по-точната дума.

— Няма срамежливи жени — възрази графът. — Зад уж срамежливо свеждане на погледа просто прикриват собствената си глуповатост.

Все повече стигах до заключението, че не трябва да се страхувам от него. Той бе просто един самовлюбен старец женомразец, който сам обичаше да се слуша как говори.

— Изглежда нямате особено високо мнение за жените — каза лорд Бромптьн.

— О, напротив! — отвърна графът. — Обичам жените. Наистина! Просто не вярвам, че разполагат с нужния мозък, който да е от полза за човечеството. Затова в моята ложа жените нямат работа. — Той се усмихна сияйно на лорда. — Между другото, лорд Бромптьн, нерядко за много мъже това е решаващият аргумент, за да пожелаят членството.

— И въпреки това жените ви обичат! Баща ми не се уморяваше да ми разказва въодушевено за успехите ви при дамите. По всяко време, както тук в Лондон, така и в Париж, са лежали в краката ви.

Графът веднага се отнесе в спомени за времето си на разбивач на женски сърца.