Рубиненочервено

Аз избегнах погледа на тъмните му очи и се загледах в другите двама мъже. Изглежда лорд Бромптьн имаше повече непознати думи и от мен (устата му зееше отворена над множеството двойни брадички и изглеждаше малко тъпичък), а другият мъж, Ракоци, разглеждаше внимателно ноктите на ръцете си.

Той беше млад, може би на около трийсет, имаше черна коса и странно, издължено лице. Щеше да изглежда много добре, ако устните му не бяха разтеглени, сякаш в устата си усеща изключително отвратителен вкус, а кожата му не изглеждаше болнаво бледа. Замислих се дали не е използвал светлосива пудра, когато изведнъж той вдигна поглед и ме погледна право в очите. Неговите бяха гарвановочерни, не можех да различа къде свършва ирисът и започва зеницата. Сториха ми се странно мъртви, без да мога да кажа защо. Автоматично започнах отново да пея наум „Бог да пази кралицата“.

Междувременно графът бе счупил печата на плика и бе разгънал писмото. С въздишка започна да чете. От време на време вдигаше глава и ме поглеждаше. Все още не бях помръднала от мястото си.

Notin this land alone, but be God's mercies known...

Какво пишеше в писмото? Кой го бе написал? Явно лорд Бромптьн и Ракоци се интересуваха от същото. Лордът проточи дебелия си врат, за да хвърли поглед на написаното, докато Ракоци се концентрираше върху лицето на графа. Явно изражението на отвращение, което изразяваха устните му, бе вродено.

Когато отново обърна лицето си към мен, косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Очите му приличаха на черни дупки и сега вече разбрах защо изглеждаха като мъртви: светлината не се отразяваше в тях, липсваха отблясъците, които правеха очите живи. Това бе не само странно, но и наистина плашещо. Бях повече от доволна, че поне пет метра ме деляха от тези очи.

— Мило дете, изглежда твоята майка е рядко своенравен човек, нали? — Графът бе приключил с четенето на писмото и го сгъна. — Какви са мотивите й, може само да се гадае.

Той пристъпи към мен и под пронизващия му поглед не можех да си спомня дори националния химн. И тогава забелязах нещо, което преди това от страх ми бе убягнало: графът бе стар. Въпреки че от очите му буквално струеше енергия, стойката му бе изправена, а гласът му звучеше младежки и жизнен, следите на старостта не можеха да останат незабелязани. Кожата на ръцете и лицето му бе набръчкана като пергамент, като бръчките и синеещите вени си личаха дори и под пластовете пудра. Старостта му придаваше крехкост нещо, което почти ме изпълни със състрадание.

Във всеки случай страхът изведнъж ме напусна. Та това бе само един стар мъж, по-стар от собствената ми баба.

— Гуендолин е в неведение както за мотивите в майка й, така и за събитията, довели до тази ситуация — каза Гидиън. — Тя няма представа за абсолютно нищо.

— Странно, много странно — рече графът, докато бавно ме обиколи веднъж. — Ние действително никога не сме се срещали.

Разбира се, че никога не сме се срещали, че как бе могло това да се случи?

— Но ти нямаше да си тук, ако не си рубинът. Рубин, надарен с магията на гарвана, затваря кръга сол мажор, който дванайсетте образуват. — Той бе приключил с обиколката си, застана точно пред мен и ме погледна в очите. — Каква е твоята магия, момиче?

...from shore to shore. Lord make the nations see...

Ox! Какво правех? Та това бе само един старец. Трябва да се отнасям любезно и с уважение към него, а не да го зяпам като парализиран заек змия.

— Нямам представа, сър.

— С какво си по-специална? Сподели с мен.

Какво ми беше по-специалното, като изключим факта, че от два дни можех да пътувам в миналото? Изведнъж отново можех да чуя гласа на леля Гленда, която казва: „Още докато беше бебе, си личеше, че Шарлот е родена за по-висши дела. Вие, обикновените деца, изобщо не можете да се сравнявате с нея."

— Мисля, че изобщо не съм специална, сър.

Графът изцъка с език.

— Възможно е да си права. Все пак това е само едно стихотворение. Стихотворение със съмнителен произход. — Изглежда изведнъж загуби интерес към мен и се обърна към Гидиън. — Скъпи синко, чета с истинско възхищение какво си постигнал. Открил си Ланселот де Вилърс в Белгия! Уилям де Вилърс, Сесилия Удвил — очарователния аквамарин — и близнаците, с които никога не се запознах, също са отметнати. И представете си, лорд Бромптьн, това момче е посетило дори мадам Жана Дюрфе, родена Понкаре, в Париж и я е убедило да дари малко кръв.

— За същата мадам Дюрфе ли говорите, на която моят баща дължи приятелството си с мадам Помпадур и не на последно място с вас?

— Не познавам друга с това име — отвърна графът.

— Но тази мадам Дюрфе е починала преди десет години.