Рубиненочервено

— Рано или късно ще се случи — отвърна лейди Ариста. — Ела, колата всеки момент ще приетите.

Леля Гленда хвана Шарлот за ръка и заедно с лейди Ариста излязоха от стаята. Когато вратата се затвори след тях, двете с пралеля Мади се спогледахме.

— Понякога човек остава с впечатлението, че е невидим, нали? — каза пралеля Мади. — Поне едно „здравей“ или "довиждане“ от време на време би било добре. Или пък нещо като: „Скъпа Мади, случайно да си имала видение, което да ни е от помощ?“

— А имаш ли?

— Не — отвърна тя. — И слава богу. След виденията ми ужасно огладнявам, а и без това съм достатъчно дебела.

— А кои са Де Вилърс? — попитах.

— Банда арогантни досадници, ако питаш мен — отвърна пралеля Мади. — Всичките адвокати и банкери. Собственици са на банка "Де Вилърс“ в Ситито*. Нашите сметки са при тях.

* Ситито или Лондонското сити — малък квартал в центъра на Лондон. Играе съществена роля в икономиката и финансите, не само в Англия, но и в света. — Бел. прев.

Това не звучеше никак мистериозно.

— И какво общо имат тези хора с Шарлот?

— Да кажем, че имат проблеми, подобни на нашите.

— Какви проблеми? — И те ли трябваше да живеят под един покрив с тиранична баба, заядлива леля и надута братовчедка?

— Генът за пътуване във времето — отвърна пралеля Мади. — При Де Вилърс се наследява по мъжка линия.

— Значи и те имат една Шарлот в къщата си?

— Мъжкият й еквивалент. Казва се Гидиън, доколкото ми е известно.

— И той също чака да му стане лошо?

— Вече е минал през това. Той е две години по-голям от Шарлот.

— Това ще рече, че от две години насам бодро си прескача във времето?

— Предполагам.

Опитах се да навържа новата информация с малкото, което вече знаех. Но тъй като днес пралеля Мали беше невероятно словоохотлива, си отпуснах още няколко секунди.

— И какво е това хрони... хроно...?

— Хронограф. — Тя завъртя очи. — Това е уред, с помощта на който носителите на гена — и само те! — могат да се пращат в точно определено време. Има нещо общо с кръв.

— Машина па времето? Задвижвана с кръв? Mили боже!

Пралеля Мади сви рамене.

— Нямам представа как функционира. Не забравяй, че и аз знам само това, което случайно подочуя, докато седя тук и се правя на света вода ненапита. Всичко е много потайно.

— Да. И много сложно — отвърнах. — Откъде изобщо знаят, че Шарлот притежава този ген? И защо го ама тя, а не например... ъъъ... ти?

— Аз не бих могла да го имам, и слава богу — отвърна тя. — Ние, фамилията Монтроуз, винаги сме били странни птици, но твоята баба е донесла гена в семейството. Защото брат ми реши да се ожени за нея.

Пралеля Мади се усмихна. Тя бе сестра на починалия ми дядо Лукас. И понеже не се е омъжила, още като млада се е пренесла при него и е ръководила домакинството му.

— След сватбата на Лукас и лейди Ариста за пръв път чух за този ген. Последната носителка на гена в родословието на Шарлот с била една дама, която се е казвала Маргрет Тилни. Това е била бабата на твоята баба Ариста.

— И Шарлот е наследила гена от тази Маргрет?

— Не, преди това го е имала и Люси. Бедното момиче.

— Коя Люси?

— Твоята братовчедка Люси, по-голямата дъщеря на Хари.

— О! Тази Люси.

Чичо ми Хари, този от Глочестьршир, който беше значително по-възрастен от леля Гленда и моята майка. Трите му деца отдавна бяха пораснали. Дейвид, най-малкият, бе на двайсет и осем и работеше като пилот в Бритиш Еъруейз. Което за съжаление не означаваше, че можехме да се уредим с по-евтини самолетни билети. Джанет, втората дъщеря, вече имаше деца, две малки досадничета, Попи и Дейзи. Люси бе най-голямата и никога не я бях виждала, а и не знаех много за нея. В семейството не се говореше за нея. Тя беше нещо като черната овца на семейство Монтроуз. На седемнайсет избягала от вкъщи и оттогава никога повече не се обадила.

— Значи и Люси е носителка на гена?

— О, да — отвърна пралеля Мади. — Беше същински ад, когато изчезна. Баба ти за малко да получи инфаркт. Ужасен скандал. — Тя поклати глава толкова силно, че златните й къдрици съвсем се разбъркаха.

— Мога да се досетя.

Представих си какво би се случило, ако Шарлот просто стегне куфарите си и избяга.

— Не, не можеш. Нямаш представа колко драматични бяха обстоятелствата около изчезването й и какво общо имаше с онова момче... Гуендолин! Извади пръста си от устата! Това е отвратителен навик.

— Извинявай. — Изобщо не бях забелязала, че съм започнала да си гриза нокътя. — Заради вълнението е. Има толкова много неща, които не разбирам...