Рубиненочервено

Можеше ли изобщо да се оживее след пропадане от четиринайсет метра височина? Е, може би, ако човек имаше щастието да се приземи в някое тинесто блато. Уж навремето цял Лондон е бил осеян с тях, така поне казва госпожа Каунтьр, учителката ни по география. Блатото е добър вариант, поне се приземяваш на меко. Но, естествено, след това ще се удавиш по най-мъчителния начин в тинята.

Преглътнах. Собствените ми мисли ми се струваха зловещи. За да не съм повече сама реших да направя посещение на роднините ми в музикалния салон, макар и да съществуваше опасността да бъда изхвърлена заради провежданите там строго секретни разговори.

Когато влязох, пралеля Мади седеше в любимото си кресло до прозореца, а Шарлот стоеше до другия прозорец, облегнала дупето си на бюрото, чиято лакирана и позлатена повърхност ни бе забранено да докосваме, без значение с коя част на тялото си (Не е за вярване, че нещо толкова адски грозно като това бюро може да е толкова ценно, както твърдеше лейди Ариста. А дори нямаше тайни чекмеджета — още преди години двете с Лесли го бяхме проучили.) Шарлот се беше преоблякла и вместо ученическата униформа носеше тъмносиня рокля, която изглеждаше като нещо средно между нощница, пеньоар и роба на монахиня.

— Както виждаш, още съм тук — каза тя.

— Ами... хубаво — отвърнах, докато се опитвах да не зяпам роклята прекалено ужасено.

— Направо е нетърпимо — рече леля Гленда, която сновеше между двата прозореца.

Също като Шарлот, тя беше висока и слаба, и имаше огненочервени къдрици. Майка ми имаше същата коса, както и навремето баба ми. Каролайн и Ник също бяха наследили червения цвят. Само аз бях с черна и права коса, като баща си. Преди много исках да имам като техните коси, но Лесли ме убеди, че черният цвят контрастира очарователно със сините ми очи и светлия тен на кожата ми. Дори успя да ми внуши, че бенката на слепоочието ми с форма на полумесец — която леля Гленда наричаше „смешен банан“ — изглежда загадъчна и очарователна. Постепенно и аз бях започнала да се смятам за симпатична, благодарение на шината, която бе прибрала стърчащите ми предни зъби и вече не приличах на заек. Макар че далеч не изглеждах като „прелестната и очарователно грациозна“ Шарлот, както казваше Джеймс. Ха, искаше ми се да може да я види в тази рокля-чувал.

— Гуендолин, ангелче, искаш ли лимонов бонбон? — Пралеля Мади потупа табуретката до себе си. — Седни до мен и ме разсей малко. Гленда ме изнервя с непрестанното си сновене напред-назад.

— Нямаш никаква представа какво чувства една майка, лельо Мади — отвърна леля Гленда.

— Не, явно нямам — въздъхна пралеля Мади. Тя беше сестра на дядо ми и никога не се бе омъжила. Закръглена и нисичка, тя имаше весели сини очи като на дете и боядисана в златисторусо коса, от която често стърчеше някоя забравена ролка.

— Къде е лейди Ариста? — попитах, докато си взимах лимонов бонбон.

— Говори по телефона в съседната стая — отговори ми пралеля Мади. — Но толкова тихо, че за съжаление не се разбира нито дума. Всъщност, това е последният пакет бонбони. Дали ще имаш време да изтичаш до „Селфриджис“ и да купиш нови?

— Разбира се — отвърнах.

Шарлот пристъпи от крак на крак и леля Гленда веднага подскочи.

— Шарлот?

— Няма нищо — отвърна тя.

Леля Гленда стисна устни.

— Не е ли по-добре да чакаш на партера — попитах Шарлот. — Тогава няма да паднеш от толкова високо.

— Не е ли по-добре да си държиш устата затворена, когато нямаш никаква представа за нещата? — попита тя в отговор.

— Наистина, последното нещо, от което Шарлот се нуждае в момента, са тъпи коментари — каза леля Гленда.

Започвах да съжалявам, че съм слязла долу.

— При първия си скок във времето, носителят на гена не се връща повече от сто и петдесет години назад — обясни ми любезно пралеля Мади. — Тази къща построена през 1781 година, така че тук в музикалния салон Шарлот е в пълна безопасност. Най-много да изплаши няколко свирещи в този момент дами.

— В тази рокля със сигурност — прошепнах толкова тихо, че само пралеля ми можа да ме чуе и се засмя.

Вратата се отвори със замах и лейди Ариста влезе в салона. Както обикновено, изглеждаше сякаш е глътнала бастун. Или няколко. Един за ръцете, друг за краката, и един, който я държеше да не се сгъне на две. Белите й коси бяха силно опънати назад и прибрани в кок на тила, като на учителка по балет, с която шега не бива.

— Една кола пътува насам. Де Вилърс ни очакват в Темпъл*. Така, при завръщането й, Шарлот ще може веднага да бъде прочетена в хронографа.

* Темпъл — район в Лондон. Названието „Темпъл“ идва от Средновековието, когато Орденът на тамплиерите с владеел района. В днешни дни там се намират множество учреждения. — Бел. прев.

Не разбрах нито дума от всичко това.

— А ако не се случи днес? — попита Шарлот.

— Скъпа, вече три пъти се почувства замаяна — рече леля Гленда.