Ръкописът на Чансълър

Мънро Сейнт-Клеър се усмихна. Погледът му бе все така странно недосегаем и безразличен.

Следобедното слънце потъна зад хоризонта, дълги сенки се протегнаха по зелените морави. Сейнт-Клеър стоеше до прозореца, взрян в квадратните очертания на двора. Във ведростта на пейзажа имаше някакво предизвикателство: тя изглеждаше неуместна в един свят, изпълнен с толкова бурни противоречия.

Можеше да си тръгне от Парк Форест. Бе изпълнил задачата си, макар и не напълно, финалът бе приемлив за деня.

Приемлив… в рамките на измамата.

Погледна часовника си. Бе изминал час, откакто обърканият Чансълър напусна кабинета му. Дипломатът се приближи до бюрото си, седна и взе телефона. Набра 202, кода за района, и после още седем цифри. След миг по линията се чуха две изпуквания, последвани от продължително бръмчене. За непосветените този звук би означавал повреда в линията. Сейнт-Клеър набра още пет цифри. Последва превключване и се чу глас:

— Тук „Инвър Брас“. Включени сте за магнитофонен запис. — В гласа се долавяше твърдото бостонско „а“, но интонацията бе средноевропейска.

— Обажда се Браво. Свържете ме с Генезис.

— Генезис е в Англия. А там минава полунощ.

— Боя се, че ще трябва да го обезпокоим. Имате ли безопасна връзка?

— Да, ако все още е в посолството. Иначе трябва да звъня в Дорчъстър. За там гаранции нямам.

— Опитайте в посолството, моля.

Линията заглъхна, докато в централата на „Инвър Брас“ превключваха. След три минути се разнесе друг глас. Той звучеше ясно, без смущение, сякаш идеше долу от улицата, а не от четири хиляди мили разстояние. Гласът бе нисък, развълнуван, но в него се долавяше уважение. И нотка на страх.

— Генезис слуша. Току-що си тръгвах. Какво има?

— Всичко е наред.

— Слава богу.

— Дисертацията бе отхвърлена. Внуших на членовете на съвета, в лични разговори, разбира се, че това е абсолютна глупост и че ще станат за смях в университетските среди. Те са чувствителни на тази тема, както може да се очаква. И твърде посредствени.

— Радвам се. — Последва пауза от Лондон. — А той как реагира?

— Както предполагах. Прав е и го знае. Затова е като убит. Не възнамеряваше да се предаде и да спре дотук.

— А след срещата ви?

— Надявам се, че промени позицията си. Новата идея залегна дълбоко в съзнанието му. Ако стане нужда, ще му помогна косвено, ще го свържа с разни хора. Но може и да не се наложи. Той е човек с въображение и което е по-съществено — възмущението му е искрено.

— Убеден ли сте, че това е най-добрият вариант?

— Абсолютно. Иначе би продължил да събира материал и да се рови из отдавна забравени събития. Не бихме желали да представи дисертацията си в Кеймбридж или Бъркли, нали?

— Разбира се. И може би никой няма да прояви интерес към това, което ще напише, дори да го публикува. Вярвам, че за това бихме могли да се погрижим.

Сейнт-Клеър присви очи.

— Моят съвет е да не се бъркаме. Иначе ще се отчае още повече и ще се върне към старото. Нека събитията се развият естествено. Ако наистина я преработи в роман, ще се надяваме на малък тираж като за творба на аматьор. Той ще си каже всичко, което има за казване, и ще се получи посредствена проза, с обичайното въведение, че героите нямат нищо общо с живи или умрели личности. Всяка намеса ще събуди въпроси, което не е в наш интерес.

— Прав сте, напълно сте прав! — отвърна човекът от Лондон. — Както винаги, Браво.

— Благодаря и довиждане, Генезис. След няколко дни си тръгвам оттук.

— Къде ще отидете?

— Още не съм решил. Може би ще се върна във Върмънт. А може и да замина надалеч. Не ми харесва обстановката в страната.

— Ето още една причина, която налага да държим връзка — отговори гласът в Лондон.

— Може би. Но, от друга страна, годините вече ми тежат.

— Не бива да изчезвате. Знаете, нали?

— Да. Лека нощ, Генезис.

Сейнт-Клеър затвори телефона, без да дочака отговор на своето сбогуване. Просто не искаше да продължи разговора.

Обзе го някакво чувство на отвращение: не го спохождаше за първи път, а може би не и за последен. „Инвър Брас“ вземаше решения, които бяха не по силите на другите, закриляше хора и институции от морални обвинения за минали действия. Но ако това бе оправдано преди четиридесет години, сега тегнеше като анатема.

Наплашени хора бяха споделили шепнешком с други наплашени като тях, че Питър Чансълър трябва да бъде спрян. Не беше редно този невзрачен кандидат за докторска титла да повдига въпроси за неща от преди четиридесет години, които сега вече нямаха значение. Днес времената бяха други, обстоятелствата също.

И все пак съществуваха някои неизяснени неща. Отговорността не е ограничено понятие. В крайна сметка всички носеха отговорност. „Инвър Брас“ не бе изключение. Затова Питър Чансълър трябваше да получи възможност да излее възмущението си по такъв начин, че да не предизвика последствия. Или катастрофа.

Сейнт-Клеър се надигна от масата и хвърли поглед към документите върху нея. През последните седмици бе разчистил повечето от личните си вещи. Твърде малко от неговото присъствие бе останало сега в кабинета. Така трябваше да бъде.

Утре вече нямаше да е тук.