Разплата

Иззад плота изскочи пълен мъж на средна възраст, с развлечен пуловер и протрити джинси. Върху изпоцапаната му бейзболна шапка едва се четеше името на някаква фирма, произвеждаща трактори. Рейчъл реши, че той е собственикът на магазинчето.

Наложи се да прегледа набързо целия ценоразпис, преди да открие това, което й трябваше.

— Искам един комплект фойерверки от онези там, с етикета „Малкия Уили“. Но ако имате нещо по-добро…

— Е, за толкова пари надали ще намерите нещо по-свястно — прекъсна я собственикът и насмешливо изкриви устни.

— В случая парите не са от значение.

Той присви очи и я изгледа преценяващо.

— Аха, сега разбрах. Искате само да вдигнете малко пушилка, нали? Е, тогава всичко е наред. „Малкия Уили“ ще ви свърши работа. Един комплект ли казахте?

Тя кимна.

Собственикът изчезна сред нагъсто разположените рафтове, наблъскани до тавана с кашони. В това време Рейчъл още веднъж огледа магазина, но никъде не видя пожарогасители.

— Ето ви един комплект от „Малкия Уили“. — Собственикът нежно погали загърнатия в червен целофан набор от фишеци, всеки от които беше дебел колкото кренвирш. — Ще ви струва седем долара и осемдесет цента, заедно с данъка.

Рейчъл му подаде банкнота от десет долара и изчака за рестото.

— Приятно забавление! — извика собственикът след нея.

Тя се върна до колата, остави фойерверките при другите покупки и хлопна капака на багажника. После се настани зад волана, обърна се и отвори ципа на сака, за да извади и сглоби пистолета си.

След като се върна на междущатската магистрала, Рейчъл подкара колата по-бързо, но без да превишава отскоро въведеното ограничение от сто и десет километра в час. Дори и с тази скорост щеше да стигне до „Грийнбриър“ (според картата, разстоянието дотам беше около четиристотин километра) и да й остане достатъчно време до края на деня, за да изпълни задачата си.

Докато напредваше монотонно, залепена зад един мощен камион в средното платно, тя си напомни да потърси мотел за тази нощ, някъде преди Уайт Сълфур Спрингс. Замисли се как да постъпи, когато пристигне в „Грийнбриър“ — имаше две варианта. Първият беше по-лесен и по-безопасен, като обясни откровено какво търси. Но какво й гарантираше, че администраторът от хотела ще прояви желание за сътрудничество? Ако пък успее да го сплаши по някакъв начин — например със служебната си карта на следовател от Военната прокуратура — може би цялата операция ще приключи само за двадесет минути. Но ако се вдигне шум, тогава всичко ще зависи само от слепия шанс. Дали няма да се паникьосат дежурните през нощта на рецепцията?

Рейчъл още обмисляше шансовете си за успех, когато излезе на Магистрала I-64, водеща към Лексингтън. Зави на запад и тогава, само на два километра преди отклонението за Уайт Сълфур Спрингс, тя видя един крайпътен мотел.

Наоколо беше пълно с тежкотоварни камиони, туристически каравани, автомобили, пълни с деца, и багажници, наблъскани с раници и сакове. Рейчъл отиде до тоалетната, за да си облече униформата, а после се върна до колата и я заключи. Беше паркирала пред тухлената ограда до кафенето със спуснати щори. Откъм стената никой не можеше да види как тя измъква комплекта фойерверки с палавия надпис „Малкия Уили“, след което откъртва капачката с ножа и изсипва барута в една от салфетките.

От двеста и шестнадесет години това беше място за отдих на изискани дами и господа, обслужвани от не по-малко изискан персонал. Или поне така се твърдеше в рекламната дипляна на хотел „Грийнбриър“ в курорта Уайт Сълфур Спрингс.

Рейчъл спусна прозореца на колата и я подкара по късия път между Магистрала I-64 и парадния вход на хотел „Грийнбриър“. Вече беше толкова тъмно, че в далечината не се виждаха върховете на Алегените, които заобикаляха от три страни прочутия курорт с обща площ 6500 акра. Но във въздуха ухаеше на борова смола. И тогава, някъде отзад долетя странен шум, който я накара да се извърне през рамо.

Младата жена намали скоростта и подкара колата най-вдясно по тесния път, за да направи път на богато украсена карета. Ритмичният тропот на конските копита беше прекъсван от веселия смях на младоженците в каретата. Кочияшът размаха шапката си за поздрав, докато задминаваше колата на Рейчъл, след което размаха широко лявата си ръка — знак, че й разрешаваше да го задмине.

Главният вход на курорта беше скрит сред нацъфтели храсти и цветя. Стройните белокаменни колони блещукаха в мрака. Още не беше изключила двигателя, когато към прозореца на колата й се приближиха портиер в старинна ливрея и един от носачите на хотела. Рейчъл забеляза как двамата мъже се спогледаха бързо, когато тя излезе от колата и видяха униформата й.