Пророчество

Докато аз седях до Ани парализиран от страх, Лори не се спираше, обаждаше се по телефона, за да координира нещата между болницата и затвора. Когато Ани се събуди, разговаряхме за много неща, за зеле и крале, за следващата година в Дисни Уърлд и последващата на Хаваите, за уроци по ски и сладкарство, но без да използваме „тук“ и „сега“, без мрачното „ако“.

Челото и беше топло, фините и пръсти — ледени.

Китките и бяха станали толкова тънички, че сякаш щяха да се счупят, ако вдигнеше ръце.

Философи и теолози бяха прекарали векове в обсъждане на съществуването и същността на Ада, но в болницата разбрах, че Адът съществува и даже можех да го опиша; аз познавах улиците му. Адът е изгубено дете и страхът от среща, която никога няма да се състои.

Служителите на болницата и на затвора се оказаха изключително отзивчиви и експедитивни. Пунчелино Бизо пристигна следобед с микробус на затвора, с белезници и вериги на глезените, под зоркия поглед на двама въоръжени пазачи. Не го видях. Тестовете бяха направени. Ставаше за донор. Трансплантацията щеше да бъде направена в шест сутринта.

Имаше още много време до полунощ. Можеше да си промени мнението или да избяга.

В 8:30 баща ми се обади от Сноу Вилидж, за да преобърне предсказанието на дядо Джоузеф по неочакван начин. След като легнала да дремне преди вечеря, Уина починала тихо в съня си на осемдесет и шест годишна възраст.

Лори ме измъкна против волята ми в коридора, за да ми съобщи новината, без Ани да чуе.

Поседях известно време в една празна болнична стая, за да не види Ани сълзите ми и да се притесни, че плача заради нея.

Обадих се на мама по клетъчен телефон и си поговорихме за баба Роуина. Беше ми тъжно за майка и за баба, разбира се, но когато животът е бил дълъг и щастлив и когато краят е дошъл без болка или страх, би било почти богохулство да скърбиш прекалено много.

— Това, което ме изненада, е — каза майка ми, — че си отиде точно преди вечеря. Ако знаеше какво ще се случи, първо щеше да хапне и тогава да дремне. Полунощ дойде. И утрото на Деня на благодарността. Понеже влошаващото се състояние на Ани щеше да я направи прекалено слаба за операция в следващите дни, не може да се каже, че подраниха с Трансплантацията, като започнаха в шест часа. Пунчелино не се отказа.

Няколко часа след това отидох в стаята му, където беше прикован към леглото и надзираван от охранител. Пазачът излезе в коридора, за да ни остави насаме. Въпреки че добре познавах природата на това чудовище, от вълнение успях само да изрека:

— Благодаря.

Той се усмихна като филмова звезда, примигна и отвърна:

— Няма нужда да благодариш, братко. С нетърпение очаквам картичките, бонбоните, книжките… и измъчването с нажежени жици и разчленяването, докато е още жив, на един въздушен акробат със змийско сърце. Ако ти допада този начин, де.

— Да, идеално ми пасва.

— Не искам да преча на твоето въображение.

— Не се притеснявай за мен. Важното е какво искаш ти.

— Може би ще е добре, ако преди да започнеш, го заковеш на стената — предложи той.

— Пироните не държат на зид. Ще е добре да купя кабъри. Той кимна.

— Добра идея. И преди да започнеш да му режеш пръстите и ръцете и т.н., отрежи му носа. Знам от великия Конрад Бизо, че е суетно копеле, много гордо с носа си.

— Добре, но ако има още нещо, което искаш, ще трябва да си записвам.

— Това е всичко — въздъхна той. — По дяволите, как искам да съм там, с теб.

— Би било прекрасно.

Ани премина през операцията леко като реещ се балон с горещ въздух.

За разлика от донора си бъбрекът не беше нито луд, нито злобен и беше толкова подходящ за племенницата му, че не предизвика никакви следоперативни усложнения. Ани живееше. Ани разцъфваше.

Сега беше очарователна, грееше, блестеше, такава, каквато беше преди да я повали ракът.

Само един от петте дни — 16 април 2005 — беше все още пред мен. Животът след него щеше да е странен, без плашещи дати в календара, с бъдеще, незасенчвано от мрачни очаквания. В случай, че останех жив, де.

ЧАСТ ШЕСТА АЗ СЪМ ТАНЦУВАЩ ЛУНЕН ЛЪЧ, ЛЮБОВТА НА ВСЯКА ЖЕНА, ЗАВИСТТА НА ВСЕКИ МЪЖ

63

Между печенето на торти и допълнителните уроци по стрелба с пистолет, между усъвършенстването на шоколада с кестени и уговарянето на убийство с ненормален донор на бъбрек написах и предходните шейсет и две глави от тази книга, в годината, предходна на петата от петте дати на дядо Джоузеф. Не съм сигурен защо се чувствах принуден да пиша.

Доколкото знам, не се е случвало мемоари на сладкар да попаднат в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“. Признания на звезди, продаващи омраза политически трактати, диетоложки разкрития как да отслабнем, като ядем само масло, и самоучители как да станем въшливи от пари, като приспособим кода на самурая към бизнесделата, явно бяха нещата, които вълнуваха съвременния читател.