Пророчество

Без да го осъзнава, беше се приближил възможно най-много до признанието, че светът е просто сцена, илюзия, създадена да го заблуждава и че само той е единственото парченце добър дизайн. Лори ме погледна; лицето и беше спокойно, но очите и пламтяха в безсилие. Кимнах, за да я окуража. Усещах, че шансовете ни намаляват, но ако се откажехме, оставахме без никаква надежда за Ани.

— Много рядко, почти никога — каза Лори, — пациент може да е толкова алергичен и към най-малките количества химикали, основни за диализата. Алергичната реакция става все по-силна, докато се стигне до анафилактичен шок.

— Добре, де, за Бога, дай и един от твоите бъбреци! — извика той. — Би трябвало да си подходящ донор.

— Благодарение на баща ти — припомни му тя — имам само един.

— Тогава един от твоите — обърна се той към мен.

— Вече щях да съм на операционната маса, ако можех казах аз. — Когато ме тестваха за съвместимост, откриха, че имам хемангиоми и в двата бъбрека.

— И ти ли умираш?

— Хемангиомите са доброкачествени тумори. Мога да живея цял живот с тях, но не мога да бъда донор.

Последното нещо, което дядо Джоузеф казал на смъртното си легло, било: „Бъбреци! Защо бъбреците да са толкова важни, по дяволите! Това е абсурд, всичко това е абсурд.“

Баща ми си помислил, че дядо ми говори несвързано и последните му думи нямат смисъл.

Знаем какво щеше да каже поетът Уилям Купър, ако не беше умрял в далечната 1800.

Освен за неведомите пътища на Господ старият Бил написа и: „Зад намръщеното провидение Господ крие усмихнато лице.“

Винаги съм вярвал в това. Но напоследък, трябва да призная, се случваше да се питам дали Неговата усмивка е толкова изкривена, колкото тези, с които ни удостояваше Пунчелино. Следващото предложение на моя брат-убиец беше:

— Запишете детето в списък за трансплантации, както правят всички други.

— Сигурно ще чакаме година — каза Лори — или повече, докато се намери подходящ донор. Люси и Анди са прекалено малки, за да са донори.

— Една година не е толкова дълго. Оперираха ме за синдактилия, когато бях вече на осем. Вие къде бяхте тогава?

— Ти не ме слушаш — отвърна Лори сухо. — Ани трябва междувременно да е на диализа, но не може. Вече ти обясних.

— Може да не съм подходящ за донор.

— Почти е сигурно, че си — казах аз.

— Пак ще бъде от онези глава в кофата неща — предположи той. — Винаги става така.

Жена ми се опита да създаде емоционална връзка между него и Ани:

— Ти си неин чичо.

— И ти си ми брат — обърна се той към мен. — Но къде си през последните девет години, когато правосъдната система ме тъпче? Като Пилат Понтийски ти си изми ръцете от мен.

Безумието на това обвинение и самоизмамното великолепие, загатнато в сравнението с Христос, не допускаха отговор. — Друга грешка в идеята за черните хора е — каза той, — че спермата на черните мъже трябва да е черна, щом като на белите е бяла. Но тя също е бяла. Знам това — достатъчно порно съм гледал.

Понякога ми се струва, че в литературата най-убедителното описание на света, в който живеем, може да се открие във фантасмагоричното царство, в което Луис Карол изпрати Алиса. Лори продължаваше да го убеждава:

— Рано или късно анафилактичният шок ще погуби Ани. Не можем да рискуваме повече. Нямаме изход. Остават и буквално… — гласът и пресекна.

Довърших изречението вместо нея:

— На Ани и остават буквално няколко дена.

След като облякох този ужас в думи, силен страх стегна сърцето ми и за момент не можех дишам.

— Значи пак стигаме до добрия, стар Пунчелино — каза брат ми. — Най-великият клоун ще бъде Пунчелино Бизо. Само дето не беше. Но, о, най-великият въздушен акробат ще бъде Пунчелино Бизо. Само дето не ми беше позволено да бъда. Пунчелино Бизо ще отмъсти за смъртта на майка си, както никой друг не го е правил. Само дето не избягах с парите и ми отрязаха тестисите. И ето пак — само Пунчелино от всички хора на земята, само Пунчелино може да спаси малката Ани Ток — чието име, между другото, по право трябваше да е Ани Бизо — само Пунчелино. Но накрая тя все пак ще умре, защото както всички други случаи това е просто постановка, за да ми бъде подложена бананова кора.

Речта му съсипа Лори. Тя стана и се обърна на другата страна. Стоеше така, треперейки неконтролируемо. Всичко, което аз успях да изрека, беше:

— Моля те!

— Махай се! — извика той. — Отивай си вкъщи! Когато малката кучка умре, погреби я в баптисткото гробище до безименното бебе, чийто живот открадна.

60

Когато излязохме в коридора, Шарлин Солман прочете ужасната истина на лицата ни. Разтвори ръце и Лори рухна в прегръдките и.

Като мислех за случилото се през последния половин час, ми се искаше да мога да върна времето и да подходим с повече хитрост.

Знаех, разбира се, че друга среща с него би имала същия край, както и още десет срещи, още сто срещи. Да говориш на него, беше като да говориш на торнадо; думите потъваха, сякаш крещиш „падни-стани“ на мусон.