Пророчество

Не се носеше циркова мелодия; нямаше нужда от музика. Самите акробати бяха музика — нежна хармония, изтънчен ритъм, симфония от сложни задачи и рутинни упражнения. Джими остави кутията с парите на земята.

Няколко минути стояхме в транс. Все още усещахме теглото на екипировката ни, тежките пистолети в кобурите, но всички мисли за опасност бяха изпратени назад.

Завършиха с изключително смайваща серия от въздушни размени, през които акробатите летяха от трапец на трапец, с изчислено до секундата време, трима винаги в полет, а други двама на трапец, през цялото време под риск от сблъсък и падане. Един мъж полетя високо над лостовете, превъртя се във въздуха, свит в позиция за салто, и въртейки се, започна да пада надолу, надолу. В последния момент разпери ръце като птица, опъна тялото си и се приземи по гръб на мрежата.

Отскочи нависоко, после още веднъж, претърколи се до края на мрежата и се приземи като балетист след пирует, с ръце, извити над главата.

От това разстояние можех да видя, че е красив, с груби черти и горд римски нос. Изпъчените му гърди, широките рамене, слабите бедра и стройната фигура го превръщаха в забележителен мъж.

Макар че косата му беше черна и не изглеждаше на повече от четирийсет и пет, бях сигурен, че това е Вирджилио Вивасементе, защото излъчваше гордостта на крал, на господар, на баща, на глава на семейство. Още през 1974 той е бил патриархът и най-ярката звезда на цирковия небосклон, баща на няколко деца, в това число и двайсетгодишната му дъщеря Натали, и съответно в тази априлска вечер, би трябвало да е поне на седемдесет. Не само изглеждаше по-млад, но и показа невероятна атлетичност и гъвкавост. Животът в цирка явно беше неговият извор на младост.

Един по един се приземиха и другите акробати. Те отскачаха, стъпваха на земята и се нареждаха в полукръг зад Вирджилио.

Когато и последният зае мястото си, всички вдигнаха високо десните си ръце. После артистично ги смъкнаха надолу, така че да сочат към мен и Джими, и изрекоха в хор:

— Летящите Вивасементе летят за вас.

С Джими започнахме да ръкопляскаме, но се приближихме един до друг и спряхме да се усмихваме като деца.

Трупата се състоеше от мъже и жени, всичките красиви. Имаше и едно момиче на осем-девет и момче на десет. Те скачаха като газели, превъртаха се заедно, сякаш демонстрацията високо горе не изискваше особено усилие, сякаш беше просто игра.

През входа за изпълнителите, откъдето излязоха всички, влезе висок, много едър мъж с алена мантия на ръка. Той се приближи до Вивасементе и задържа мантията разтворена, докато звездата пъхаше ръце в ръкавите.

Носачът на наметалото имаше грубо лице с белези. Дори и от разстояние очите му изглеждаха стряскащи като на усойница.

Въпреки че си тръгна и ни остави насаме с шефа му, бях доволна, че носим пистолети. Искаше ми се да бяхме помислили и за агресивни кучета.

Тежката, но красива мантия беше от скъп плат, вероятно кашмир, с подплънки на раменете и големи ревери. С него акробатът придобиваше излъчването на филмова звезда от трийсетте, когато Холивуд все още не беше заменил блясъка с кича.

Усмихнат, тръгна към нас и колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно се виждаше, че не е оставил времето да прави, каквото си иска с външността му. Блестящият черен цвят беше прекалено наситен, за да е естествен. Вероятно дължеше фигурата си на енергични и безпощадни упражнения в съчетание с диета, но годините бяха заличени от лицето му от множество скалпели.

Всички сме виждали нещастни жени, които започват с лифтинга на лицето прекалено млади и се подлагат на поддържащи операции прекалено често, докато се окаже, че на шейсет — понякога и по-рано — лицето им е опънато до озъбване. Челата им са като пластмасови. Не могат да си затворят докрай очите дори когато спят. Ноздрите им са винаги зачервени, сякаш постоянно им мирише на гадно, а подутите им устни са дръпнати и свити в нацупена полуусмивка, която неизбежно ни напомня на Джак Никълсън в ролята на жокера в „Батман“. Макар че беше мъж, Вирджилио Вивасементе изглеждаше като една от тези нещастни жени.

Той дойде толкова близо, че двамата с Джими неволно отстъпихме назад, което предизвика ехидната усмивка на домакина. Очевидно част от манипулативния му стил беше да навлиза в личното пространство на другите.

Когато заговори, баритоновият му глас се оказа по-близо до бас, отколкото до тенор.

— Вие, разбира се, знаете кой съм.

— Да, кажи-речи — каза Джими.

Само заради това, че десетгодишното момче, което донесе кутията, беше изплашено и заради агресивния подтекст на самите пари нямахме намерение да проявяваме вежливост, която не беше заслужил. Беше решил да играе на „Кой е голямото куче?“ и ние нямаше да лаем по-слабо от него.

— Във всеки край на света — заяви патриархът — всички знаят кой съм.

— Първо те помислихме за Бенито Мусолини — обадих се аз, — но се сетихме, че той никога не е бил въздушен акробат.

— А и Мусолини — продължи Джими — не се е съживявал от края на Втората световна война.

— А ти не изглеждаш като да си бил мъртъв толкова дълго — казах аз.