Полунощ

Триумвиратът включваше по една представителка от трите групи пазители — русокоса, тъмнокоса и червенокоса. Местата им върху платформата бяха така разположени, че да се намират достатъчно надалеч — и нависоко — от молителите. Но благодарение на Силата, дадена на очите й, Елена видя съвсем ясно, че всяка една от пазителите седеше върху златен трон, с изключително изящна украса от скъпоценни камъни. Те разговаряха тихо помежду си, докато се възхищаваха на цветето Кралска радхика — в момента син делфиниум. След това тъмнокосата владетелка се усмихна и нареди на един от слугите да донесе саксия с почва, за да посадят растението.

Елена гледаше с невиждащ взор останалите съкровища. Четири литра вода от Фонтана на вечната младост и живот. Шест здрави бутилки с вино „Черна магия“ и парчета от още толкова счупени, пръснати наоколо. Искряща дъга, която можеше да си съперничи с блясъка на разноцветните прозорци, от скъпоценни камъни с големината на юмрук, някои необработени, други вече шлифовани и полирани, но повечето от тях покрити с ръчно издълбани златни или сребърни надписи. Две дълги, черни кутии с кадифени подплати, съдържащи жълтеникави цилиндри с папируси или листове хартия в тях, единият придружен от чисто черна роза, а другият с едно клонче, обсипано с пролетно зелени листа. Елена знаеше какво представляват пожълтелите документи, подпечатани с восъчни печати. Нотариалните актове за собственост върху полето с черните рози и рая на китсуне.

Почти непоносимо е да видиш всички тези съкровища накуп, помисли си Елена. Срещу всяко едно от седемте — не, сега вече шестте — съкровища на китсуне, можеха да се заменят цели светове. Една клонка от цветето Кралска радхика, която сега стоеше пред тях (розова ралица, променяща се в бяла орхидея), засадена при подходящи условия, беше изключително ценна. Както и единствената кадифеночерна роза, притежаваща силата на най-могъщите магии. Един скъпоценен камък от запасите в пещерата на мината, може би диамант с големината на два юмрука, щеше да засенчи Звездата на Африка и Кулинан. Един ден в рая на китсуне се равняваше на един съвършено изживян живот. Само една глътка от онази пенлива вода би била достатъчна, човек да живее колкото най-старият от Древните…

Разбира се, сред съкровищата трябваше да бъде и най-голямата звездна сфера, съществувала някога, пълна с необикновена Сила, но Елена се надяваше, че пазителите ще си затворят очите за това.

Надяваше се?, запита се и поклати невиждащо глава, а Бони стисна силно ръката й. Никаква надежда. Тя не смееше да се надява. Нито лъч надежда не биваше да се промъква в душата й.

Друга прислужница, червенокоса, ги изгледа студено със зелените си очи и взе пластмасовата четирилитрова бутилка, върху която бе залепен етикет с надпис: „Вода от сектор 3“.

— Qu’est-ce qui lui prend, искам да кажа: какъв й е проблемът? — измърмори Сейдж, когато тя се отдалечи. — Харесва ми водата във вампирския сектор. Не харесвам водата по тръбите в Долния свят.

Елена вече си бе определила цветен код за пазителите. Русите бяха изцяло делови, нетърпеливи към всяко забавяне. Тъмнокосите бяха по-любезни — може би за тях имаше по-малко работа в Долния свят. Зеленооките и червенокосите си бяха истински кучки. За нещастие, младата жена, която седеше на трона в средата горе върху платформата, беше червенокоса.

— Бони? — прошепна Елена.

Бони преглътна и подсмръкна, преди да промълви:

— Да?

— Казвала ли съм ти колко много харесвам очите ти?

Бони я изгледа продължително, преди да се разтресе от смях. Поне започна като смях, а после дребничкото момиче зарови глава в рамото на Елена и просто се тресеше безмълвно.

Стефан стисна ръката на Елена.

— Тя се старае толкова много… заради теб. Виждаш ли, тя — тя също го обичаше. А аз дори не подозирах. Предполагам… предполагам, че съм бил сляп за всичко.

Прокара пръсти през и без това разрошената си коса. Изглеждаше толкова млад, като малко момче, което внезапно е било наказано заради нещо, което е сторило, но никой не му е казал, че е лошо и не бива да прави. Елена си го спомни в задния двор на пансиона, как танцуваше с нея, докато тя бе стъпила върху пръстите на краката му, а после в таванската стая как целува ръцете й, кокалчетата на пръстите й, изподрани от коването на дъските върху прозорците, сетне вътрешната страна на китките й, където туптеше пулсът й. Искаше да му каже, че всичко ще е наред, че смехът отново ще се върне в очите му, ала не можеше да понесе мисълта, че ще го излъже.

Внезапно Елена се почувства като много, много стара жена, която едва вижда и чува, на която всяко движение й причинява ужасна болка, и която е студена отвътре. Всяка нейна става и всяка кост бяха пълни с лед.

Накрая, когато всички съкровища, включително и блестящият специален ключ, бяха извадени и подредени пред младите жени, седнали на троновете си, за да ги подържат, огледат, претеглят на ръка и обсъдят, една жена с топли очи и тъмна кожа приближи към групата на Елена.