Полунощ

— Ние всички сме тук с теб — заяви Бони с гръмък глас, все едно излязъл от гърлото на някой два пъти по-едър от нея. — Ние не се боим от мрака.

Настъпи пауза, докато всички се опитваха да не гледат към Деймън.

— Незнайно как ме подмамиха в тази лудост — рече той накрая — и още се чудя как се случи. Но съм стигнал толкова далеч, така че сега няма да се откажа.

Сейдж се обърна към последната врата и тя се освети. Макар и не много. Приличаше на сенчестата страна на много голямо дърво. Но странното беше, че под него не растеше нищо. Нито папрат, нито храсти, нито стръкчета трева дори, нямаше ги даже обичайните увивни растения и плевели. По земята се виждаха няколко изсъхнали листа, но всичко останало беше само прах.

— Планета само с една видима форма на живот в нея — обясни Сейдж. — Великото дърво, което обгръща целия свят. Короната му покрива всичко, с изключение на природните сладководни езера, от които се нуждае, за да оцелее.

Елена се взираше право в сърцето на сумрачния свят.

— Стигнахме толкова далеч и може би заедно — може би ще успеем да намерим звездната сфера, която ще спаси нашия град.

— Тази врата ли избираш? — попита Сейдж.

Елена погледна към останалите от групата. Изглежда, всички очакваха потвърждението й.

— Да — и то веднага. Трябва да побързаме. — Понечи да остави чашата си и тя изчезна. Усмихна се и благодари на любезния им водач.

— Ако трябва да спазваме точно правилата, не би трябвало да ви оказвам каквато и да било помощ — рече Сейдж. — Но ако имате компас…

Елена имаше. Винаги висеше от раницата й, защото постоянно се опитваше да се ориентира по него.

Сейдж взе компаса в дланта си и леко прокара линия по него. Върна го на Елена и тя видя, че стрелката вече не сочи на север, а под лек ъгъл на североизток.

— Следвайте стрелката — посъветва я той. — Тя ще ви отведе до ствола на Великото дърво. Ако трябваше да предположа къде ще намеря най-голямата звездна сфера, бих тръгнал по този път. Но бъдете много внимателни! И други са опитвали да поемат по този път. Телата им са нахранили Великото дърво — като тор.

Елена едва чуваше думите. Беше ужасена от мисълта да претърси цяла планета за звездната сфера. Разбира се, това би могло да е много малък свят, като… като…

Като малката диамантена луна, която видя над Долния свят?

Гласът в главата на Елена беше едновременно познат и чужд. Погледна към Сейдж, който се усмихна. Сетне огледа стаята. Всички чакаха да направи първата крачка.

И тя я направи.

34

— Нахранихме ви и се погрижихме за вас, ковкото можахме най-добре — рече Мередит, докато оглеждаше в сутерена напрегнатите, изплашени млади лица, извърнати към нея. — А сега искам в замяна да ви помоля само за едно. — Направи усилие, за да овладее гласа си. — Искам да разбера някой знае ли дали някъде има мобилен телефон с връзка с интернет, или компютър, който все още работи. Моля ви, моля — ако се сещате за някой, кажете ми.

Напрежението беше като дебело гумено въже, теглещо Мередит към всяко от бледите, измъчени лица или тях към нея.

Добре, че по природа Мередит беше уравновесена и хладнокръвна. Около дванайсет ръце се вдигнаха едновременно, а едно петгодишно хлапе прошепна:

— Мама има. И татко.

Настъпи тишина и преди Мередит да успее да попита дали някой познава това дете, едно по-голямо момиче се обади:

— Тя иска да каже, че са имали преди Огнения мъж. — Този Огнен мъж Шиничи ли се казва? — попита Мередит.

— Да. Понякога може да накара червените краища на косата му да пламват около главата му.

Мередит прибави този факт към „нещата, които не искам да видя, честен кръст, никога“.

После се отърси от мислите си.

— Моля ви, момчета и момичета, моля ви, помислете. Нуждая се само от един, един мобилен телефон с достъп до интернет, който да работи, и то веднага. Един лаптоп или компютър, който да работи в момента. Само едно семейство, което има генератор у дома. Има ли такова?

Сега ръцете се свалиха.

— Огнения мъж ни каза, че мобилните телефони и компютрите са лоши — заговори едно момче, което тя разпозна като единия от братята Лоринг, може би на десет или единайсет години. — Точно заради това брат ми влезе в юмручна схватка с баща ни. Той изхвърли в тоалетната всички телефони, които имахме в къщата ни.

— Добре. Добре, благодаря. Но има ли някой, който е видял работещ мобилен телефон или компютър? Или домашен генератор…?

— Ами, да, скъпа моя, аз имам. — Гласът прозвуча от горната площадка на стълбите. Там стоеше госпожа Флауърс, облечена в чист анцуг. Странно, в ръката си държеше голяма чанта.

— Вие сте имали — имате — генератор? — удиви се Мередит, а сърцето й се сви. Каква загуба! И ако катастрофата ги връхлети, защото тя, Мередит, не е дочела докрай собственото си проучване! Минутите се нижеха и ако всички във Фелс Чърч загинат, вината щеше да е нейна. Нейна. Не мислеше, че би могла да живее с този товар.