Полунощ

— Но ние трябва да намерим мобилен или компютър, които работят! Трябва, на всяка цена! — избухна момичето, отдалечи се от него и запрепуска из стаята, сякаш се опитваше да постави световен рекорд по бързо ходене в закрито помещение.

Мат се взираше слисано в нея.

— Но защо?

— Защото трябва. Нужно ми е дори и само за минута!

Мат само я зяпаше недоумяващо.

— Предполагам, че може да попитаме някое от хлапетата — рече накрая.

— Хлапетата! Някое от тях трябва да има мобилен! Хайде, Мат, трябва незабавно да говорим с тях! — Спря и додаде хрипливо: — И ще се моля ти да си прав, а аз да греша.

— Ъ? — Мат нямаше представа какво става.

— Казах, че ще се моля да греша! Ти също се моли, Мат, моля те!

33

Елена чакаше мъглата да се разсее. Стелеше се както винаги, малко по малко, а сега момичето се питаше дали някога ще изчезне, или това ще се окаже само поредното изпитание. Така че, когато осъзна, че може да вижда пред себе си ризата на Стефан, сърцето й се изпълни с радост. Напоследък не бе оплесквала нищо.

— Виждам го! — възкликна Стефан и я придърпа към себе си. После снижи глас до шепот: — Voila8…

— Какво? Какво? — извика Бони и подскочи напред. После и тя спря.

Деймън не подскочи. Приближи бавно. Но в същото време Елена се бе извърнала към Бони и зърна лицето му, когато и той го видя.

Пред тях се издигаше нещо като малък замък или голяма порта със заострени кули, които пронизваха ниските облаци, увиснали в небето. Върху големите като на катедрала черни врати отпред имаше някакъв надпис, но Елена никога не бе виждала подобни завъртулки в някой чужд език.

От другата страна на сградата се извисяваха черни стени, високи почти колкото кулите. Елена погледна наляво и надясно и осъзна, че продължават и чезнат в далечината чак до хоризонта. А без магия щеше да е невъзможно да прелетят над тях.

Те просто се бяха озовали пред това, което бяха открили момчето и момичето от приказката, след като бяха вървели с дни покрай стените.

— Това е Входът на крепостта на Седемте съкровища, нали, Бони? Не е ли това? Погледни! — възкликна Елена.

Бони вече гледаше, притиснала двете си ръце към сърцето, и за пръв път не можеше да отрони нито дума. Докато Елена го наблюдаваше, дребничкото момиче се свлече на колене в белия пухкав сняг. Стефан бе този, който й отговори. Вдигна едновременно Бони и Елена и ги завъртя.

— Това е! — извика, докато Елена мълвеше: „Това е!“. Бони, експертът, задъхано повтаряше: „О, наистина, наистина е това!“, а върху страните й блестяха замръзналите сълзи.

Стефан притисна устни към ухото на Елена.

— И ти знаеш какво означава това, нали? Ако това е Входът на крепостта на Седемте съкровища, знаеш ли къде стоиш в момента?

Елена се опита да не обръща внимание на топлото, гъделичкащо усещане, което дъхът на Стефан разпростря мигом от върховете на пръстите на краката й по цялото й тяло. Постара се да се съсредоточи върху въпроса му.

— Погледни нагоре — подкани я Стефан.

Тя го стори и… ахна.

Над тях, вместо валма от мъгла или вечната пурпурна светлина от слънцето, което никога не залязваше, висяха три луни. Едната беше огромна, покриваше навярно една шеста от небето, светеше в спирали в бяло и синьо, с размазани краища. Точно пред нея трептеше красива сребриста луна, голяма поне колкото три четвърти от първата.

Последна беше малка луна с висока орбита, бяла като диамант, която сякаш нарочно стоеше по-далеч от останалите две. И трите бяха в първата си четвърт и пръскаха нежна, успокояваща светлина върху девствения сняг около Елена.

— Ние сме в Долния свят — промълви Елена с треперещ глас.

— О… всичко е точно като в приказката — ахна Бони. — Съвсем същото. Дори надписът! Дори количеството сняг!

— Точно същото като в приказката? — попита Стефан. — Дори фазите на луните? И осветената част?

— Точно същите са.

Стефан кимна.

— Така си и мислех. Онази история е била предчувствие, което си получила с определена цел — да ни помогне да открием най-голямата звездна сфера, създавана някога.

— Ами, тогава да влизаме вътре! — извика Бони. — Губим ценно време!

— Добре — но всички да са нащрек. Не искаме сега нещо да се обърка — предупреди ги Стефан.

Влязоха през Входа на крепостта на Седемте съкровища в следния ред: Бони, която установи, че големите черни врати се отварят при докосване, но не можеше да види нищо заради ярката слънчева светлина; Стефан и Елена, ръка за ръка; последен беше Деймън, който почака навън достатъчно дълго време с надеждата, според Елена, да бъде взет за „самостоятелен посетител“.

Междувременно получиха най-приятния шок, откакто взеха специалните ключове от китсуне.

— Сейдж — Сейдж! — изписка Бони, когато очите й привикнаха със светлината. — О, Елена, виж, това е Сейдж! Сейдж, как си? Какво правиш тук? О, толкова се радвам да те видя!

Елена примигна два пъти и сумрачният интериор на осмоъгълното помещение дойде на фокус. Заобиколи единствената мебел в стаята — голямото бюро в средата.