Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Страх, какъвто човек би изпитал, ако самата Смърт стоеше пред него на палубата.

– О, не мисля, Триг, не мисля да го пускам. – Усмивката на Нищо се разтегли и от зачервените му обезумели очи бликнаха сълзи и се стекоха по сбръчканите бузи. – Мисля да го сложа в теб.

Един от надзирателите се хвърли към него.

Докато търкаше палубата, Нищо изглеждаше стар и муден. Крехка останка. Човек от слама и съчки. С меч в ръката се носеше плавно като водата, танцуваше като пламък. Сякаш острието в ръката му се движеше от само себе си, светкавично и безпощадно, а Нищо просто го следваше по пътя му.

Мечът се стрелна напред и върхът му лъсна за миг между плешките на надзирателя, който залитна, изхриптя и се хвана с ръка за гърдите. В същия момент втори надзирател замахваше със секира и Нищо се отмести спокойно от пътя й, пропусна я покрай себе си и острието й откърти ръба на една от пейките. То се издигна отново, но тогава се чу остър звън на метал и ръката, която го държеше, се запремята във въздуха и изчезна в тъмнината. Надзирателят облещи очи, свлече се на колене пред Нищо, който вдигна крак и го просна с едно босо стъпало по гръб.

Третият надзирател го връхлетя в гръб, с вдигнат над главата меч. Без дори да се обръща, Нищо изпъна рязко ръка и го прониза в гърлото. Изби с края на веригата си летящата към себе си къса сопа, заби топката на дръжката на меча в устата на надзирателя, който я държеше, и от нея хвръкнаха зъби. Сниши се и подсече ниско краката на друг, който се превъртя във въздуха, преди да се просне по лице на палубата.

И всичко това за един дъх време. Естествено, ако Ярви можеше да си поеме дъх.

Първият нападател на Нищо продължаваше да стои и да опипва стъписан дупката в гърдите си, опитваше се да каже нещо, но от устата му излизаха само кървави мехури. Нищо го отмести внимателно от пътя си с опакото на ръката си и тръгна напред, пристъпяйки безшумно с босите си крака. Погледна надолу към оплисканите с кръв дъски и цъкна с език:

– Палубата е толкова мръсна. – Вдигна поглед. Изпитото му, омазано с чернилка лице беше опръскано с кръв. – Да започна ли да търкам, Триг?

Главният надзирател отстъпи внимателно назад и пов­лече безпомощния Ярви със себе си:

– Приближиш ли, ще го убия!

– Убий го – сви рамене Нищо. – Смърт чака всички ни. – Подкосеният надзирател започна да вие от болка, докато се опитваше да се надигне по наклонената палуба. Нищо го прониза мимоходом в гърба. – Но днес тя чака теб. Посяга с ключа, Триг. Отключва Последната врата.

– Да поговорим, а! – Триг продължи да отстъпва, протегнал напред ръка и разперил пръсти. – Палубата се накланяше все повече и от капака към трюма на кърмата започна да блика черна вода. – Нека просто поговорим!

– Говоренето носи само проблеми. – Нищо вдигна меча пред себе си. – Стоманата е отговорът, винаги. – Завъртя острието в ръката си и то проблесна в червено, жълто и бяло – всичките прекрасни цветове на огъня. – Стоманата не увърта, не прави компромиси. Стоманата не лъже.

– Просто ми дай възможност! – каза умолително Триг.

Водата прехвърли борда и потече между пейките.

– Защо?

– Имам мечти! Имам планове! Имам...

Мечът разцепи с глух удар главата на Триг до основата на носа. За момент устните му продължиха да мърдат, но от устата му не излизаше звук. Той се строполи по гръб и ритна няколко пъти с крак. Ярви се отскубна от безжизнената му ръка, пое задавено въздух, разкашля се и задърпа нашийника си.

– Може би не трябваше – каза Нищо, докато измъкваше меча си от главата на Триг, – но се чувствам толкова по-добре.

Навсякъде наоколо крещяха хора. Малкото оцелели надзиратели избираха морето пред меча на Нищо. Някои от гребците прескачаха към по-горни пейки, когато водата доближаваше техните, други, изчерпали вече дължината на веригите си, се дърпаха колкото сили имат по-далеч от прииждащото море, трети – само глава над водата, блещеха очи, а устите им поемаха жадно последни глътки въздух. Ярви се досещаше, че има и такива, които вече не вижда, защото са под черната повърхност, стиснали устни, дърпащи отчаяно веригите.

Свлече се на четири крака. Давеше се, главата му се маеше. Затършува из окървавените дрехи на Триг за ключа. Опитваше се да не поглежда към разцепената му глава, но въпреки това зърваше, без да иска, изкривеното му лице и лъскавата пихтия в огромната рана и стомахът му се надигаше, но той преглъщаше обратно повърнатото и продължаваше да търси. Писъците на прикованите за пейките гребци кънтяха в ушите му.

– Спри.

Нищо застана над него, по-висок отколкото някога си бе представял, че ще го види. Опръсканият с кръв меч висеше отпуснат покрай крака му.

Ярви примига неразбиращо към него, после надолу към наклонената палуба и давещите се роби.

– Но те ще умрат.

Гласът му бе изтънял и пре­сипнал.

– Смърт чака всички ни.

Нищо сграбчи Ярви за нашийника, изправи го на крака и го изхвърли през борда. И за пореден път майка Море го пое в ледената си прегръдка.

Според обстоятелствата

Някой зашлеви Ярви през лицето. Той видя ръката, чу звука, но почти не усети удара.