Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Надзирателят извика от изненада, изгуби равновесие и падна на палубата. Пусна шията на Ярви и той заби кутрето си в окото на Триг, срита го в корема и скочи на крака.

Триг се беше спънал във веригата на Нищо, която незнайно как се беше озовала опъната зад него. Търкачът на палубата клечеше в сянката до борда и очите му срещнаха тези на Ярви иззад провесената пред лицето му коса.

– Бягай – прошепна му той.

Май все пак беше спечелил приятел.

От първия дъх, който успя да си поеме, му се зави свят. Хукна, залитайки, изхлипа и изхърка, блъсна се в пейка, после в друга, газеше през спящите гребци, преметна се през гребло, мушна се под следващото, продължи напред.

Хората крещяха, но Ярви не ги чуваше през грохота на шумящата в главата му кръв.

Видя капака на пода при носа на кораба, който водеше към трюма – подскачаше, люшкаше се пред очите му. Ръката му сграбчи халката. Дръпна я нагоре. Ярви се хвърли в тъмния отвор с главата напред.

Смърт чака

Ярви падаше. Удари рамото си, фрасна главата си, преметна се през някакви чували и се просна по очи на пода.

Нещо мокро по бузата. В трюма е.

Претърколи се с мъка настрани и запълзя към тъмнината.

Тъмно е. Тъмно като в рог, но добрият пастор винаги знае пътя. Ярви протегна ръка и напипа своя с върховете на пръстите си.

Ушите му бучаха, гърдите му изгаряха, целият беше настръхнал от ужас, но трябваше да се пребори с него, да го овладее, да мисли.

„Винаги има начин“, казваше майка му.

Чу виковете на надзирателите, надвесени над стълбата към палубата, близо са, толкова близо. Придърпа веригата си и се запровира през сандъци и бъчви. Оскъдната светлина от факлите отгоре проблесна в металните скоби и нитове по дървото – показа му пътя навътре, пътя към склада.

Промуши се през ниската вратичка, тръгна между рафтовете, газейки из ледената локва на пода. Клекна и долепи гръб в студения борд. Дъхът му свистеше и хриптеше в гърлото. Светлината се усили, надзирателите бяха слезли след него в трюма.

– Къде е?

Трябва да има начин. Нямаше време за кроене на нови планове, а старите се бяха изпарили яко дим. Триг чака там горе. Триг е ядосан.

Погледът му се стрелкаше при всеки шум, при всяко проблясване на светлина, търсеше отчаяно път за бягство, търсеше скривалище, но така и не ги откриваше. Имаше нужда от съюзник. Беше безпомощен. Облегна гръб на студеното дърво, усети влагата, чу капките солена вода. В мислите му изплува образът на майка Гундринг, седнала край огнището, чу тихия й глас.

„Когато е заобиколен отвсякъде с врагове, мъдрият пастор изправя срещу един враг по-лош враг.“

Ярви се хвърли напред и заопипва слепешката под най-долния рафт. Пръстите му напипаха железния прът, с който заковаваше пироните.

„Най-върлият враг на моряка е морето“, не спираше да повтаря Шадикшарам.

– Къде си, момче?

Очертанията на кръпката на Сюмаел бяха едва забележими в тъмнината. Ярви заби края на желязото между дървото на корпуса и пресните дъски на кръпката и задърпа с всички сили. Изскърца със зъби, натика още по-надълбоко желязото и виейки от ярост, болка и отчаяние, задърпа отново. Нахвърли се върху дъските с такова настървение, сякаш бяха Триг, Одем и Гром-гил-Горм накуп. Дърпа, натиска, помага си с китката на сакатата ръка. Дървото заскърца. На няколко пъти блъсна с рамо рафта и изпопадалите от него тенджери и кутии издрънчаха на пода.

Чу надзирателите, приближаваха. Видя светлината от газените фенери по бордовете, прегърбените им сенки пред ниската врата, проблясването на стомана.

– Я ела тука, сакат!

Ярви изкрещя и напрегна сили за последен опит. Дъските поддадоха изведнъж с остър пукот и той полетя назад. Майка море нахлу в трюма с яростното съскане на изпуснати от ада дяволи.

Политайки назад, Ярви събори един от рафтовете и миг по-късно беше подгизнал до кости от ледената вода. Претърколи се настрани и скочи на крака. Запрепъва се към кърмата, оставяйки зад гърба си какофония от викове, гнева на морето и пращенето на дърво.

Докато се добере, залитайки, до стълбата, водата вече беше стигнала до коленете му. Един от надзирателите беше по петите му, протегнал напред ръка да го сграбчи. Ярви запрати по него парчето желязо и той залитна назад, попадна право в струята нахлуваща вода, която го отнесе и запремята през склада като кукла. Ярви забеляза, че сега и на други места по корпуса избиваше вода. Морето шуртеше от няколко страни и заглушаваше с рева си виковете на надзирателите.

Ярви изкатери няколко стъпала по стълбата, блъсна нагоре капака, мушна се през отвора и застана, олюлявайки се, на палубата. Зачуди се каква ли магия го бе пренесла на този съвсем различен кораб, при това в разгара на битка.

Пътеката между пейките гъмжеше от биещи се мъже. Фигурите им бяха окъпани в оранжевата светлина от горящото масло, разплискано навсякъде по кърмата от няколко счупени газени фенера. Светлината от пламъците блещукаше по черната вода, в ужасените очи на робите и извадените мечове на надзирателите. Ярви видя Джоуд да сграбчва с две ръце един от тях и да го изхвърля през борда.