Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Ярви се замисли дали не бе възможно да издейства някак смъртта на надзирателя. Да използва шенд, за да се освободи, а защо не и Джоуд и Рълф... Не, залогът беше прекалено голям, а шансовете за успех – твърде ниски. Добрият пастор избира всеобщото благо, по-малкото зло и проправя пътя на баща Мир на всички езици. Затова застана на коляно, опря сакатата ръка в гърдите си, а другата на челото си – както го бе учила майка Гундринг, – за да покаже, че говори истината.

Дори когато лъжеше на поразия.

– Казвам се Йорв – заговори на езика на шенд – и коленича смирено пред теб, до днес непознат, но вече не, да моля за правото на гостоприемство за мен и спътниците ми.

Жената присви бавно очи и го изгледа подозрително. После обходи с поглед хората си, прибра бавно ножа в канията и хвърли пръчката в огъня:

– Проклятие.

– Право на гостоприемство? – промърмори един от воините и посочи озадачен през дърветата по посока на заседналия на брега кораб. – От тези диваци?

– Произношението ти е трагично. – Жената махна с ръце. – Но както и да е. Аз съм Свидур от народа шенд. Стани, Йорв, добре дошъл си до огъня ни, тук си в безо­пасност.

Друг воин захвърли гневно секирата си на земята и тръгна нанякъде през храстите.

Свидур го изпроводи с поглед:

– Много се надявахме да ви избием до крак и да вземем товара ви. Трябва да взимаме каквото можем сега, защото напролет върховният ви крал пак ще тръгне на война срещу нас. Човекът е изтъкан от алчност. Кълна се, не знам какво толкова имаме, което му е притрябвало.

Ярви се извърна през рамо към Анкран, който следеше разговора, сбърчил подозрително чело.

– За беда, според наблюденията ми някои хора просто нямат насита.

– Така е. – Тя подпря лакът на коляното си, после брадичката на юмрука си и огледа съкрушените си воини, които насядаха обратно край огньовете. Един вече късаше мъх, с който да изтрие боята от тялото си. – Това трябваше да е печеливш ден за нас.

– Все още може да е. – Ярви се изправи и сплете пръс­ти пред гърдите си, точно както правеше майка му, когато започваше да се пазари. – Капитанът ми има нужда от някои неща, за които можем да се спазарим...

Грозни малки тайни

Каютата на Шадикшарам беше тясна и също толкова безвкусно обзаведена като дрехите й. Трите тесни прозорчета не успяваха да се преборят с мрака, а окачените на гредите на тавана големи и малки торби хвърляха сенки навсякъде. Леглото й, купчина от чаршафи, кожи и лекьосани възглавници, заемаше по-голямата част от пода. Останалата бе заета от огромен, обкован с желязо сандък. В ъглите се търкаляха празни бутилки. Миришеше на катран, сол, застояла пот и вкиснало вино. И въпреки това в сравнение с мястото, където живееше в момента Ярви – ако това въобще можеше да се нарече живот, – тя бе самото олицетворение на лукса.

– Кръпката няма да изкара дълго – казваше Сюмаел. – Трябва да се върнем в Скекенхаус.

– Хубавото на Разбито море е, че е кръгло. – Шадикшарам описа с бутилката кръг във въздуха. – В която и посока да тръгнем, все ще стигнем в Скекенхаус.

Сюмаел примига озадачена:

– Да, но в единия случай за дни, а в другия за месеци!

– Ти ще се оправиш някак, винаги успяваш. Най-върлият враг на моряка е морето, счупено или не, дървото плава, нали така? Какво толкова трудно? Продължаваме. – Погледът й се насочи към Ярви, който в този момент влизаше приведен под горния праг на ниската врата. – Ааа, моят емисар! Съдейки по това, че все още сме с кожи на гърбовете, вярвам, всичко е минало добре?

– Трябва да говоря с теб, капитане. – Ярви беше свел поглед към земята, както подобава на пастор, когато говори със своя крал. – Насаме.

– Хм. – Тя изпъчи напред долната си устна и прокара по нея пръсти като музикант по струните на арфа. – Винаги съм заинтригувана от искането за частна аудиенция от мъж, пък било то прекалено млад, сакат и толкова непривлекателен като теб. Връщай се към дъските и кълчищата, Сюмаел, искам до сутринта да сме на вода.

Слепоочието и челюстта на Сюмаел заиграха, когато тя стисна яростно зъби:

– На вода или под вода – чу я Ярви да сумти под нос, когато го избута с рамо на път към вратата.

– Е? – Шадикшарам отпи голяма глътка и дъното на бутилката й изтрака, докато я слагаше на пода.

– Поисках от шенд правото на гостоприемство, капитане. Според традициите си те не могат да го откажат на никого, дори на непознат, стига да го поиска както подобава.

– Хитро – каза Шадикшарам и започна да събира черни и посивели кичури коса в шепите си.

– После преговарях за нещата, които ни трябват, и успях да се спазаря за отлична цена според мен.

– Още по-хитро – отвърна тя, докато намотаваше косата си в обичайната плетеница от кичури.

Сега обаче идваше моментът за истинската хитрост.

– Боя се обаче, че ти, капитане, няма да намериш сделката за така добра.

Очите й се присвиха леко.

– И защо така?

– Твоят отговорник за склада и твоят главен надзирател си прибраха дял от печалбата ти.