Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Молеше се единствено за живота си.

Нещо изтрещя, палубата се разтресе и корабът се лашна силно. Греблата изпращяха и се пречупиха като клечки. Една огромна вълна заля палубата, задърпа мощно дрехите на Ярви и в този момент той осъзна, че щеше да умре като чичо си Удил, погълнат от безжалостното море...

Небето просветля с размитата безмилостна светлина на зората.

„Южен вятър“ бе изхвърлен на брега, полегнал на една страна върху студения чакъл, безпомощен като заседнал на сушата кит. Ярви седеше на силно наклонената пейка, прегърбил рамене, подгизнал до кости и треперещ от студ, но жив.

Бурята беше отминала на изток, но леденият вятър не беше отслабнал много, а и проливният дъжд продължаваше да се сипе върху окаяните гребци. Повечето пъшкаха сърдито от синини и ожулвания, но имаше и такива, които виеха от болка заради по-сериозни рани. Една от пейките липсваше, очевидно се бе откъртила от палубата и бе изчезнала в морето, отнасяйки тримата си злощастни гребци през Последната врата.

– Извадихме късмет – каза Сюмаел.

Шадикшарам почти я събори по очи с пляскане по гърба:

– Казах ти аз, че имам отличен късмет с времето за плаване!

За разлика от останалите тя изглеждаше в прекрасно настроение след неравната битка с морето.

Ярви ги проследи с поглед, докато обикаляха кораба, Сюмаел, с надничащ от цепката на устната й език, оглеждаше оставените от скалите бразди по корпуса, опип­ваше щръкналите трески.

– Килът и мачтите са здрави, ако не друго. Имаме дванайсет строшени гребла и три откъртени пейки.

– Да не споменаваме тримата изчезнали гребци – избоботи Триг, видимо ядосан от загубата. – Намерих двама мъртви на веригите им, шестима не са в състояние да гребат и може би никога няма да бъдат.

– Дупката в корпуса е главният ни проблем – каза Анкран. – В трюма влиза светлина. Трябва да закърпим дупката и да запушим с кълчища пролуките, преди да си помислим дори да спускаме кораба на вода.

– Ау, къде ли ще намерим дърво за поправките?

Шадикшарам обходи с протегната ръка вековната гора, обгърнала брега от три посоки.

– Тя принадлежи на шенд. – Триг огледа гъстата тъмна гора с далеч по-малко ентусиазъм. – Намерят ли ни тук, ще свършим одрани.

– Ами тогава по-добре се хващай на работа, Триг. И с кожа на гърба изглеждаш ужасно. Ако късметът ми удържи, ще сме приключили с поправките и ще сме във водата, преди шенд да са наточили ножовете. Ей, ти! – Тя пристъпи към коленичилия на чакълестия бряг Нищо и го катурна настрана с ритник в ребрата. – Защо не търкаш, копеле такова?

Нищо запълзя покрай тежката си верига нагоре по наклонената палуба и се зае с обичайното си занимание – приличаше на човек, чиято къща току-що е изгоряла, а той премита огнището.

Анкран и Сюмаел се спогледаха и също се заеха с работа. Шадикшарам отиде да донесе инструментите си, за да се заеме със своята. Бутилка вино, естествено, която започна да пие с отмерено темпо, изтегната на една скала.

Триг отключи няколко ключалки – същинска рядкост за гребците, които не бяха напускали пейките от седмици, – окова някои от тях на по-дълги вериги, а Анкран им раздаде инструменти. Джоуд и Рълф цепеха дървените трупи с клин и масивен дървен чук. Ярви мъкнеше грубите дъски до дупката в корпуса, където Сюмаел, стис­нала зъби и със съсредоточено изражение на лицето, ги одялкваше старателно с малка брадвичка.

– Какво си се нахилил така? – попита го тя.

Ръцете на Ярви бяха протрити от дървото, главата още го болеше от удара в греблото, имаше чувството, че е набоден с трески от глава до пети, но усмивката му растеше ли, растеше. На дълга верига всичко изглеждаше по-хубаво и Сюмаел самата не правеше изключение.

– Свободен съм от пейката – отвърна той.

– Хъ. – Тя повдигна вежди. – Не свиквай.

– Там! – чу се остър крясък като на стоварен на дръвника петел.

Един от надзирателите беше пребледнял като платно и сочеше към гората.

Пред дърветата стоеше мъж. Беше гол до кръста въп­реки студа. Тялото му беше наклепано с дълги ивици бяла боя, а косата му представляваше гъста черна четина. На гърба му имаше лък, а на кръста – секира с къса дръжка. Не помръдваше, не крещеше заплашително, просто гледаше спокойно към кораба и суетящите се около него роби. Накрая се обърна и без да бърза, потъна в тъмнината на гората. Един човек, но паниката, която предизвика, беше като от цяла армия.

– Боговете да са ни на помощ – прошепна Анкран и задърпа нашийника си, все едно го задушаваше.

– Работете по-бързо – кресна Шадикшарам, достатъчно притеснена, че да спре да пие за момент.

Удвоиха усилия, но не спираха да извръщат тревожно глави към гората в очакване на още неканени гости. В един момент в морето се появи кораб и двама от моряците нагазиха в прибоя, размахаха ръце и закрещяха за помощ. Една малка фигурка им помаха от палубата, но корабът дори не даде признаци, че се готви да спре.

Рълф изтри с дебела китка потта по челото си:

– Аз не бих спрял.

– Нито пък аз – обади се Джоуд. – Ще трябва да си помогнем сами.

Ярви просто кимна:

– Аз не бих помахал дори.