Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Ако му бяха поднесли това вино на масата на баща му, щеше да го изплюе в лицето на роба, но сега го намери за най-изтънчената напитка, която някога бе пил – имаше вкус на слънце, плод и свобода. Беше срамота да дели оскъдното съдържание на бутилката, но огромната усмивка на Рълф, когато отпи, си струваше жертвата.

Докато се приготвяха да спят, Ярви забеляза, че останалите роби го гледаха с различни очи. Или може би просто се изненада, че въобще го гледаха. Дори Сюмаел го гледаше замислено от мястото си пред каютата на капитана, беше сбърчила чело, сякаш се мъчеше да пресметне нещо наум, но така и не успяваше.

– Защо ме гледат? – промърмори той на Джоуд.

– Рядко им се случва нещо хубаво. И днес ти им го даде.

Ярви се усмихна, докато се завиваше до брадичката с вмирисаната кожа.

Той нямаше да посече надзирателите с нож за хранене, но може би боговете му бяха дали други, по-добри инструменти да постигне своето. Времето се изнизваше през пръстите му, знаеше го. В края на краищата липсваха му доста от тях. Но трябваше да е търпелив. Търпелив като зимата.

Веднъж, когато в пристъп на ярост баща му го удари, Ярви се скри и плака. „Глупакът удря – му каза майка му, когато го откри. – Умният се усмихва, наблюдава и учи. После удря.“

Диваци

Като малък Ярви получи корабче, издялано от корк. Брат му го взе и го хвърли в морето, а Ярви лежа на острия скален ръб и дълго гледа как вълните го подмятат, въртят и си играят с него, преди да изчезне от поглед.

Сега майка Море си играеше по същия начин с „Южен вятър“.

Всеки път, когато прехвърляха хребета на поредната висока като планина вълна, Ярви усещаше киселата слюнка в устата си и стомахът му да се качва чак до гърлото, а после, когато политаха надолу към побелялата от пяна долина от другата страна, да се свлича в задника му. Всеки следващ склон ставаше по-стръмен, а долината – все по-дълбока, зейнала като паст, докато накрая не бяха обградени отвсякъде от огромни талази вода и той не бе напълно убеден, че ще бъдат погълнати от дълбините и издавени до крак.

Рълф беше спрял да повтаря, че е виждал и по-лошо. Не че можеше да го чуе човек. Вече не можеше да различи къде свършваше грохотът на гръмотевиците и къде започваха ревът на вълните, пращенето на въжетата и дървото на изтерзания кораб и стоновете на мъжете на борда му.

Джоуд беше спрял да повтаря, че му се струвало, че небето просветлява. Вече не можеше да се каже къде свършваше бесуващото море и къде започваше проливният дъжд. Бурята бичуваше Ярви през лицето така свирепо, че той не виждаше по-далеч от най-близката мачта. После поредната светкавица разсичаше сумрака и корабът и ужасеният му екипаж застиваха като образите на черно-бяла картина.

Джоуд – очертани в бяло остри черти на мрачното лице и изпъкнали мускули – се бореше с греблото. Очите на Рълф напираха да изскочат от напрежение, докато той отдаваше своя принос в борбата. Сюмаел се беше вкопчила в желязната халка, за която я оковаваха, когато акостираха в пристанище, и крещеше, но никой не можеше да я чуе от воя на вятъра.

Шадикшарам беше още по-малко склонна да я чуе и отпреди. Стоеше на покрива на пристройката на кърмата, прегърнала с ръка мачтата, както пияница прегръща другар по бутилка, размахваше меч към небе и светкавици, крещеше и се смееше с пълно гърло. И когато воят на бурята отслабваше достатъчно, Ярви я чуваше да предизвиква ветровете да духат още по-силно.

От заповеди нямаше нужда – бяха безсмислени. Греблата се бяха превърнали в побеснели зверове. Вързан с ремъци за своето, Ярви биваше размятан нап­ред-назад както някога, като малък, го влачеше майка му. Устата му беше пълна със соления вкус на морето и кръвта от многократните удари на греблото.

Никога досега през целия си живот не се бе чувствал така изплашен и безпомощен. Беше по-изплашен, откогато се криеше от баща си в тайните проходи под крепостта. Дори откогато погледна опръсканото с кръв лице на Хюрик и чу Одем да казва: „Убий го“. Дори когато лежеше в краката на Гром-гил-Горм. Колкото и могъщи да бяха те, ужасът от срещите с тях бледнееше пред този от сблъсъка с гнева на майка Море.

Поредната светкавица загатна очертанията на бряг – огромни, разбиващи се в остри черни скали вълни, черни дървета и бели пръски вода.

– Боговете да са ни на помощ – прошепна Ярви и стисна очи.

Корабът се разтресе, той полетя заднешком и фрас­на главата си в греблото отзад. Гребците се запремятаха по пейките, оплетоха ръце и крака в греблата, изпързаляха се по палубата, колкото далеч позволяваха веригите им, вкопчиха се кой в каквото успя, за да не се обесят на собствените си робски нашийници. Ярви усети силната ръка на Рълф през раменете си – натискаше го силно надолу към пейката. Подейства му успокояващо това, че усещаше човешки допир в последните си мигове живот.

Започна да се моли както никога досега. На всеки бог, за когото се сети, и върховен и малък. Не се молеше за Черния трон, нито за отмъщение на коварния си чичо, нито за по-хубавата целувка, обещана от Изриун, не се молеше дори за свобода от нашийника.