Плът

Алисън усети как главата й се изпразва. Сгъна писмото, пъхна го обратно в плика и вдигна вазичката с нарциси. Внесе всичко в къщата и затвори вратата с дупе.

— Какво става? — учуди се Хелън.

Алисън сви рамене. Не бе в състояние да говори. Гласът й щеше да изневери и вероятно щеше да се разплаче.

— А, цветя значи. Казах ти, че ще му дойде акълът в главата.

Алисън се качи до стаята, постави вазата с цветята върху тоалетката и седна на леглото. Извади писмото и отново го прочете.

Описваше съня си. Сякаш всичко бе сън. Почти не й се вярваше, че той е написал такова писмо. С толкова мъка. С отчаяние. Дори заплахата, с алюзия от Хамлет, за самоубийство — което бързо оттегляше, но си оставаше факт.

Алисън си помисли, че трябва да е очарована. Нали точно това искаше. Той да се разкае и да я умолява да го приеме отново. Но не бе очарована. Писмото я бе смутило. Нима тя значеше толкова много за него?

Желаеше ли да е така?

Той изглежда не беше на себе си.

Алисън се изтегна върху леглото, постави писмото на корема и се загледа в тавана. Изхлузи единия сандал, чу го как тупна на пода и направи същото с втория. Чувстваше се изтощена, сякаш току-що се бе върнала от безкрайна разходка. Пое си дълбоко въздух. Дробовете й сякаш трепереха, докато издишаше.

Нали го искаше обратно? Ето, твой е. Ако го желаеш.

Ще трябва да предприемеш нещо.

Нещо.

Евън вероятно е в апартамента си, вторачен в телефонния апарат и чака. Чуди се дали си се присмяла, след като си прочела писмото. Или си се разплакала. И най-вероятно мисли си, че е постъпил изключително глупаво като се е разкрил по такъв начин.

Жестоко е да го караш да чака.

Още сега трябва да сляза долу и да му звънна. Или да отида до апартамента му. Както в съня. Няма да отрониш и дума, когато отвори вратата, а просто ще го целунеш.

Не го прави така лесно за него.

Може би не искам изобщо отново да се съберем?

Как да постъпя? Дали да не се престоря, че изобщо не съм получила цветята и писмото и да се правя, че нищо не се е променило?

Алисън лежеше и се чудеше.

Чувстваше се потресена и объркана. Изпитваше и надежда, но и малко страх.

Постави възглавницата върху лицето си. Тъмнината й бе приятна. Усещането от меката възглавница — успокояващо.

По-късно, помисли си тя. Ще предприема нещо по-късно.

Двадесет и първа глава

Роланд не разбираше нищо. Бе свалил белезниците, преди да я бутне в мазето. Не ги сложи отново, защото на нея не й бе до съпротива, а на него му трябваха и двете ръце да са свободни. Тогава защо, сега когато бе приключил, отново бе вързан с белезниците за нея? Нямаше логика.

Знаеше, че не бе слагал отново халките.

Дали тя не го бе сторила? Невъзможно! Тя бе мъртва.

Тогава — как е станало?

Усети страх.

Бръкна в джоба, където държеше ключа, и се учуди, че е облечен. Нали се бе съблякъл горе?

Ключът го нямаше.

Не се безпокой. Ще го намериш. Трябва да го намериш.

Като се опитваше да не се поддаде на паниката, започна да претърсва всички джобове. Ключът бе изчезнал.

Не може всичко това да се случва с мен, помисли си той.

За щастие, преди да последва Силия в мазето, светна лампата. Крушката хвърляше слаба жълтеникава светлина, но щеше да е достатъчна. Застана на колене и започна да оглежда бетонния под. Мястото около тях бе подгизнало от кръв. Дали ключът не беше в кръвта? Започна да опипва със свободната си ръка влажния слой.

С края на окото мерна Силия и му се стори, че тя се ухилва.

Не.

Погледна право в нея. Тя лежеше скалпирана, с разчупен череп (не забравяй, че вътре няма мозък), със затворени очи, с окървавено лице и зловещо ухилена.

Клепачите й се вдигнаха.

— ТИ СИ МЪРТВА! — изкрещя неистово той.

Устата й се отвори. Езикът й се подаде. На върха му бе ключето за белезниците.

Той посегна да го вземе.

Зъбите на Силия захапаха пръста му. Извиквайки от силната болка, той издърпа ръката си. От ставите на трите му откъснати пръста бликаше кръв.

Ужасен, я наблюдаваше как дъвче пръстите му.

В мазето изведнъж стана тъмно.

Стълбите изскърцаха.

— Кой е там? — извика той.

Отговор не последва, но Роланд знаеше кой е. Започна да хленчи:

— Остави ме! Махай се!

Подигравателно напевно някой се обади в тъмнината:

— Хич няма-м-м-м такова намерение.

Гласът на Дана.

— Ти ей-сеги-и-ичка ще у-у-умреш — присъедини се и Джейсън.

Гласовете идваха от горния край на стълбището, но нещо сграбчи предницата на ризата на Роланд (дали не бе ръката на Силия?) и го придърпа. Той политна напред. Върху нея. Краката й се обвиха около него. Ръцете й (защо едната не беше в белезниците?) сграбчиха косите му и го придърпаха към нея. Към лицето й. Тя отвори уста и впи устни в неговите. Устата на Роланд се напълни с каша от разтрошените кокалчета на откъснатите му пръсти.

Усети, че се задушава.

Събуди се от усилието да си поеме въздух. За миг реши, че продължава да сънува.

Но крушката светеше. Той не бе върху тялото на Силия, а на бетонния под до нея. Бързо вдигна ръце. Макар и двете силно да трепереха, те не бяха с белезници и всички пръсти си бяха на място.

Погледна към стълбището. Там нямаше никой. Разбира се.

Просто бе имал кошмар.