Пир за врани

Над него стоеше алхимикът. Пейт се изправи.

— Днес е третият ден… каза, че ще си в „Перо и половница“.

— Ти беше с приятелите си. Не исках да се натрапвам на компанията ви. — Алхимикът носеше наметало с качулка, кафяво и невзрачно. Изгряващото слънце надничаше над покривите зад рамото му и беше трудно да се различи лицето под качулката. — Реши ли какво си?

„Трябва ли да ме кара да го кажа?“

— Предполагам, че съм крадец.

Най-трудната част се бе оказала да клекне и да издърпа ковчежето изпод кревата на архимайстер Уолгреив. Беше здраво и с железен обков, но ключалката му беше счупена. Майстер Гормон подозираше, че я е счупил Пейт, но не беше вярно. Уолгреив сам беше счупил ключалката, след като бе загубил ключа.

Вътре Пейт намери кесия със сребърни елени, кичур овързана с панделка жълта коса, изрисувана миниатюра на жена, която приличаше на Уолгреив (чак до мустачките й) и рицарска ръкавица от люспеста стомана. Ръкавицата била на някакъв принц, твърдеше Уолгреив, макар да не помнеше вече на кого. Щом Пейт я разтърси, ключът падна на пода.

„Ако го вдигна, съм крадец“, помисли. Ключът беше стар и тежък, от черно желязо; отваряше уж всяка врата в Цитаделата. Само архимайстерите имаха такива ключове. Другите носеха своите на гърдите си или пък ги криеха на тайни места, но ако Уолгреив скриеше своя, никой повече нямаше да го види. Пейт сграбчи ключа и тръгна към вратата, но се върна, за да вземе и среброто. Крадецът си беше крадец, все едно дали е откраднал малко или много. „Пейт — подвикна след него един от белите гарвани. — Пейт, Пейт, Пейт“.

— Носиш ли си ми дракона? — попита той алхимика.

— Ако ти носиш каквото искам.

— Искам да го видя. — Пейт нямаше да се остави да го измамят.

— Крайречната не е подходящото място. Ела.

Нямаше време да го обмисли, да претегли възможностите. Алхимикът вече се отдалечаваше. Пейт трябваше да го догони или да изгуби и Роузи, и дракона, завинаги. Догони го. Като тръгнаха един до друг, пъхна ръка нагоре в ръкава си. Опипа ключа, прибран на сигурно в тайния джоб, който си беше пришил. Майстерските халати бяха пълни с джобове, това го знаеше още от момче.

Трябваше да забърза, за да не изостане от дългите крачки на алхимика. Спуснаха се по една тясна уличка, завиха, прекосиха Пазара на крадците, после тръгнаха по Събирача на дрипи.

— Тук е добре — каза Пейт. — Никой няма наоколо.

— Както кажеш.

— Искам си дракона.

— Разбира се.

Монетата се появи сякаш отникъде. Алхимикът я завъртя между пръстите си като в онази вечер преди три дни. На утринната светлина драконът заблещука и пръстите на алхимика засияха като златни.

Пейт го грабна. Златото опари дланта му. Поднесе го към устата си и захапа, както беше виждал да се прави. Честно казано, не знаеше какъв точно трябва да е вкусът на златото, но не искаше да прилича на глупак.

— Ключът? — попита вежливо алхимикът. Нещо накара Пейт да се поколебае.

— Някоя книга ли искаш?

За някои стари валириански свитъци, заключени долу по мазетата, казваха, че били единствените оцелели копия на света.

— Какво искам не е твоя грижа.

— Прав си, не е. — „Свърши се — каза си Пейт. — Върви. Тичай в «Перо и половница», събуди Роузи с целувка и й кажи, че ти принадлежи“. Но се забави за миг. — Покажи ми лицето си.

— Както желаеш. — Алхимикът си махна качулката.

Беше обикновен мъж и лицето му беше обикновено. Лице на млад мъж, наистина съвсем обикновено, с пълни бузи и тъмна брада. На дясната му буза имаше белег. Имаше и клюнест нос, и гъста черна коса, закъдрена около ушите. Съвсем непознато лице.

— Не те познавам.

— И аз не те познавам.

— Кой си ти?

— Странник. Никой. Наистина.

— О. — Думите му се бяха свършили. Извади ключа, сложи го в ръката на алхимика и главата му се замая и сякаш олекна. „Роузи“, напомни си. — Е, свършихме.

Тръгна по уличката и изведнъж камъните на калдъръма започнаха да се движат под краката му. „Хлъзгави са, нали са мокри“, помисли си, ала не беше това. Сърцето му забуха в гърдите.

— Какво става? — Краката му бяха омекнали. — Не разбирам.

— Няма и да разбереш — отвърна му тъжен глас.

Камъните се втурнаха към него да го целунат. Пейт се опита да изкрещи за помощ, но гласа му го нямаше.

Последната му мисъл беше за Роузи.

ПРОРОКЪТ

Когато дойдоха да му кажат, че кралят е мъртъв, пророкът тъкмо давеше мъже на Голям Уик.

Утрото беше мрачно и студено, а морето бе толкова оловно, колкото и небето. Първите три жертви поднесоха храбро живота си на Удавения бог, но четвъртата се оказа слабоверна и почна да се бори, щом дробовете й закрещяха за въздух. Нагазил до кръста в кипналите вълни, Ерон сграбчи голото момче за раменете и натисна главата му надолу, когато се опита да поеме дъх.

— Имай кураж. Ние сме дошли от морето и в морето трябва да се върнем. Отвори си устата и пий дълбоко от божия благослов. Напълни дробовете си с вода, та да можеш да умреш и да се преродиш. Няма смисъл да се бориш.