Пир за врани

„Би трябвало да те убия“, помисли Пейт, но не беше толкова пиян, че да се прости с живота. Лео беше обучен с оръжия и се знаеше, че е смъртно опасен с късия меч и камата. А и да успееше някак да го убие, това щеше да му струва главата. Лео имаше две имена, докато Пейт — само едно, а второто му име беше Тирел. Сир Морин Тирел, командирът на Градската стража на Староград, беше баща на Лео. Мейс Тирел, владетелят на Планински рай и Защитник на Юга, беше братовчед на Лео. Един от Старците на Староград, лорд Лейтън Хайтауър, между чиито многобройни титли се мъдреше и Защитник на Цитаделата, беше заклет знаменосец на дома Тирел. „Остави го — каза си Пейт. — Говори ги тези неща само за да ме ядоса“.

Мъглите на изток изсветляваха. „Зората — осъзна Пейт. — Зората дойде, а алхимика го няма“. Не знаеше дали трябва да заплаче, или да се разсмее. „Дали все пак ще съм крадец, ако върна всичко и никой не разбере?“ Още един въпрос, на който нямаше отговор, като онези, които му бяха задали Еброуз и Велин.

Изправи се и изведнъж ябълковата нахлу в главата му. Наложи се да се подпре на масата.

— Остави Роузи на мира — изсумтя за довиждане. — Не я закачай, че може и да те убия.

Лео Тирел избута назад кичура, паднал над окото му.

— Не се дуелирам с прасчовци. Разкарай се.

Пейт се обърна и тръгна по терасата. Петите му закънтяха по протърканите дъски на стария мост. Когато стигна на другия бряг, небето вече розовееше. „Светът е широк — каза си. — Ако си купя магаре, ще мога да скитам по пътищата и пътеките на Седемте кралства, да церя хорицата с пиявици и да пощя гниди от косите им. Мога и на някой кораб да се запиша, да дърпам веслото и да отплавам до Карт, през Нефритените порти, да ги видя с очите си тези проклети дракони. Няма защо да се връщам при Уолгрейв и гарваните му“.

Но краката му някак сами тръгнаха към Цитаделата.

Първият слънчев лъч проби през облаците на изток и утринните камбани закънтяха от Септата на Моряка край пристанището. След миг в звуците им се вля и Септата на Господаря, след нея — Седемте олтара откъм градините из Медовината, а най-сетне и Звездната септа, седалището на Върховния септон, от хиляда години, преди Егон да стъпи при Кралския чертог. Сляха се и заотекваха в могъща музика. „Но не толкова сладка, като песента на едно славейче“.

Чуваше се и пеене. Всяко утро с изгрева на слънцето червените жреци се сбираха да го поздравят пред скромния си храм долу край кейовете. „Че тъмна е нощта и пълна с ужаси“ — Пейт ги беше чувал стотици пъти да викат тези думи и да се молят на своя бог Р’хлор да ги спаси от мрака. За него Седемте богове си бяха предостатъчно, но беше чул, че Станис Баратеон вече се кланя и при нощните огньове. Дори беше сложил огненото сърце на Р’хлор на знамената си на мястото на коронования елен. „Ако спечели Железния трон, всички ще трябва да научим думите на песента на червените жреци“. Но това едва ли беше възможно. Тивин Ланистър беше смазал Станис и Р’хлор при Черна вода и скоро щеше да ги довърши, и да наниже главата на Баратеон самозванеца на пика над портите на Кралски чертог.

Нощната мъгла се разсея и Староград около него придоби очертания, изникна призрачно от предутринния сумрак. Пейт никога не беше виждал Кралски чертог, но знаеше, че е град от кирпич и стени от плет и глина, с разкаляни улици, сламени покриви и дървени съборетини. Староград беше граден от камък и всичките му улици бяха с каменна настилка, до най-тясната задна уличка. И беше най-красив в началото на деня. Западно от Медовината палатите на Гилдиите обрамчваха брега — низ от дворци. Нагоре по течението куполите и кулите на цитаделата се издигаха от двете страни на реката, свързани с каменни мостове, натежали от складове и къщи. Надолу, под черните мраморни стени и сводести прозорци на Звездната септа, домовете на благочестивите бяха скупчени като деца около нозете на стара вдовица.

А по-натам, където Медовината се уширяваше в Шепнещия звук, се издигаше Високата кула с нейния фар — блеснали срещу зората ярки огньове. Извисяваше се над стръмнините на Острова на Битката и сянката й прорязваше града като меч. Родените и отраснали в Староград можеха да познават кое време на деня е по това докъде стига тази сянка. Някои твърдяха, че човек можел да види от върха на кулата чак до Вала. Навярно заради това лорд Лейтън не беше слизал от нея повече от десетилетие — бе избрал да властва над своя град от облаците.

Кола на касапин изтрополя покрай Пейт по крайречната улица, прасенцата в нея квичаха. Той се дръпна настрана и едва избегна да не го оплискат: някой изсипа нощно гърне от един прозорец. „Като стана майстер в замък, ще си имам кон“, помисли си Пейт. После се спъна в калдъръма и се зачуди кого лъже. Нямаше да има верига за него, нито място на господарска трапеза, нито висок бял кон, който да язди. Животът му щеше да изтече в слушане на гарванския грак и в търкане на говняни петна от долните дрехи на архимайстер Уолгреив. Беше на колене и се мъчеше да почисти калта от халата си… и изведнъж нечий глас каза:

— Добро утро, Пейт.