Пир за врани

— …още три дни. — Лео Ленивеца сви рамене. — Според Перестан светът е на четирийсет хиляди години. Молос твърди, че са петстотин хиляди. Какво са три дни, питам ви аз? — Макар на терасата да имаше поне десет празни маси, Лео седна на тяхната. — Черпи една чаша арборско златно, Куц жабок, и може и да не кажа на баща ми за тоста ти. Плочките в „Шарения хазарт“ се обърнаха срещу мен, а последния си елен похарчих за вечеря. Прасенце сукалче в сливов сос, пълнено с лешници и бели трюфели. Човек трябва да се храни. Вие какво ядохте, момчета?

— Овнешко — измърмори Моландер. Не изглеждаше много доволен. — Разделихме си бут печено овнешко.

— Сигурен съм, че ви е заситило. — Лео се обърна към Алерас. — Синът на един лорд трябва да е с широка ръка, Сфинкс. Разбрах, че си спечелил медната си брънка. Ще пия за това.

— Черпя само приятели — отвърна с усмивка Алерас. — И не съм син на лорд, казвал съм ти го. Майка ми беше търговка.

Лешниковите очи на Лео бяха лъснали от вино и злост.

— Майка ти беше маймуна от Летните острови. Дорнците са готови да наебат всичко с дупка между краката. Без да се обиждаш. Ти може да си кафяв като орех, но поне се къпеш. Не си като цапания ни прасчо. — Махна с ръка към Пейт.

„Ако го цапна в устата с половницата, ще му избия половината зъби“, помисли Пейт. Пейт Цапания прасчо беше героят на хиляда мръсни приказки: добросърдечен празноглав тъпак, който все успяваше да надхитри дебелите лордове, горделивите рицари и надменните септони, които го тормозеха. Глупостта му накрая все някак се оказваше неподозирана хитрост; приказките винаги свършваха с Цапания Пейт, седнал на високия стол на някой лорд или легнал с щерката на някой рицар. Но това бяха приказки. В истинския свят прасчовците изобщо не се оправяха толкова добре. Понякога Пейт си мислеше, че майка му сигурно го е мразела, за да му даде такова име.

Алерас вече не се усмихваше.

— Извини се.

— Нима? — отвърна Лео. — Как, като ми е толкова сухо гърлото…

— Позориш рода си с всяка своя приказка — каза Алерас. — Цитаделата позориш с това, че си един от нас.

— Знам. Тъй че ми купи вино, да мога да си умия срама.

— Бих ти изтръгнал езика от корен — изръмжа Моландер.

— Наистина? Тогава как ще мога да ти кажа за драконите? — Лео сви рамене. — Мелеза е прав. Дъщерята на Лудия крал е жива и си е измътила три дракона.

— Три? — смаяно възкликна Рууни. Лео го потупа по ръката.

— Три е повече от две и по-малко от четири. На твое място все още не бих опитвал за златната си брънка.

— Остави го на мира — предупреди Моландер.

— Колко галантен е нашият Куц жабок. Както искаш. Всеки човек от всеки кораб, плавал на по-малко от сто левги от Карт, приказва за тези дракони. Някои дори ще ти кажат, че са ги видели. Магът е склонен да им вярва.

Армен се нацупи неодобрително.

— Марвин не е добре с ума. Архимайстер Перестан е първият, който ще ти го каже.

— Архимайстер Риам също го казва — обади се Рууни. Лео се прозя с досада.

— Морето е мокро, слънцето е топло, а зверилницата мрази Мастифа.

„Има подигравателен прякор за всекиго“, помисли Пейт, но не можеше да отрече, че Марвин прилича повече на мастиф, отколкото на майстер. „Все едно че иска да те ухапе“. Магът не беше като другите майстери. Разправяха, че се сбирал с курви и странстващи рицари, говорел си с космати ибенийци и катраненочерни летноостровитяни на техните езици и принасял жертви на странни богове в малките моряшки храмове долу при кейовете. Разправяха, че го били виждали из предградията, в плъшите дупки и черните бардаци да се среща с глумци, певци, наемници и даже с просяци. Някои шепнеха, че дори веднъж убил човек с юмруци.

Когато Марвин се върнал в Староград, след като прекарал осем години на изток да картира далечни земи, да търси изгубени книги и да изучава изкуствата на магьосници и заклинатели на духове, Велин Оцета го нарекъл Марвин Мага. Името бързо се разнесло из цял Староград, за голям яд на Велин. „Остави заклинанията и молитвите на жреците и септоните и насочи ума си към ученето на истини, на които човек може да се довери“, посъветвал го веднъж архимайстер Риам, но пръстенът, палката и маската на Риам бяха жълто злато и майстерската му, верига нямаше нито една брънка валирианска стомана.

Армен изгледа над носа си Лео Ленивеца. Имаше идеалния нос за това — дълъг, тънък и остър.

— Архимайстер Марвин вярва в много любопитни неща, но няма повече доказателства за дракони от Моландер. Само повече моряшки приказки.

— Грешиш — отвърна Лео. — В покоите на Мага има една стъклена свещ, която гори.

Над осветената от факли тераса се възцари тишина. Армен въздъхна и поклати глава. Моландер почна да се смее. Сфинкса изгледа Лео с големите си черни очи. Рууни изглеждаше объркан.

Пейт знаеше за стъклените свещи, макар изобщо да не беше виждал някоя да гори. Бяха най-зле пазената тайна на Цитаделата. Казваха, че били донесени в Староград от Валирия, хиляда години преди Ориста. Чувал беше, че са четири; едната била зелена, а другите три — черни, и всички били високи и усукани.