Петдесет нюанса сиво

Този мъж имаше някаква огромна потребност. И страхът му гол, видим. Беше изгубен някъде там, в тъмното. Очите му бяха широко отворени, трескави. Аз можех да го успокоя, да отида за кратко с него в мрака и да го изведа обратно навън, към светлината.

- Покажи ми прошепнах.

- Да ти покажа?

- Покажи ми колко силно боли.

- Не те разбирам.

- Накажи ме. Нека разбера колко зле може да е.

Крисчън направи крачка назад от мен, объркан, шокиран.

- Искаш да пробваш?

- Да, искам казах, но имах съвсем други намерения. Ако направех за него това, щях да го накарам да ми позволи да го докосна.

- Ана, объркваш ме.

- Самата аз съм объркана. Опитвам се да разбера. И след това и двамата ще знаем дали мога, или не мога да го направя. Ако успея да се справя с това, тогава може би ти... Не намирах думите. Очите му се разшириха и той разбра какво ще искам от него. За секунда погледна встрани, но после лицето му застина и ме погледна решително. Преценяваше алтернативите.

Изведнъж ме хвана за ръцете, обърна се и ме изведе от грамадната стая и нагоре по стълбите към Червената стая. Удоволствие и болка, награда и наказание. Думите, които ми беше казал преди толкова много време, кънтяха в главата ми.

- Ще ти покажа колко може да боли и след това сама можеш да прецениш и да решиш за себе си каза той пред вратата на стаята. Готова ли си?

Кимнах. Бях твърдо решена. Главата ми се изпразни. Кръвта се източи от нея и за миг ми стана зле.

Той отвори вратата. Все още държеше ръката ми. Грабна нещо като колан от поставката до вратата и ме поведе към червената кожена пейка в дъното.

- Наведи се.

„Добре, мога да го направя". Опрях ръце върху гладката червена кожа. Не бе махнал халата ми. Някъде дълбоко в съзнанието ми се промъкна мисълта, че е оставил халата върху тялото ми, защото наистина ще боли. Бях сигурна, че ще боли.

- Тук си, защото каза да, Анастейжа. И защото се опита да избягаш от мен. Ще те ударя шест пъти и ще броиш с мен.

„Защо не започне вече и да приключим с това?" Винаги подхождаше толкова церемониално, когато искаше да ме накаже! Врътнах очи, но знаех, че не може да ме види.

Той повдигна края на хавлията ми и незнайно защо, но беше по-различно, отколкото ако бях гола. Нежно погали дупето ми и бедрата ми.

- Ще направя това, за да запомниш, че не бива да бягаш от мен. Не искам никога да бягаш от мен. Колкото и да е вълнуващо и възбуждащо, не искам да бягаш от мен прошепна той.

Иронията не ме бе напуснала. Та аз бягах, за да избегна това. Ако бе отворил обятията си за мен, аз бих бягала към него, а не от него.

- И ми завъртя очи, а знаеш какво е отношението ми към това.

И изведнъж нервният страх в гласа му изчезна. Крисчън се беше

върнал в тялото си. Усещах го в гласа му, в начина, по който прокарваше пръстите си по гърба ми. Атмосферата в стаята се промени.

Затворих очи и се приготвих за удара. И той дойде силен, хапещ, парещ. Ударът с колана беше това, от което най-много се бях страхувала. Извиках неволно и поех дълбоко дъх.

- Брой, Анастейжа изкомандва той.

- Едно успях да извикам. Прозвуча като стон.

Удари ме пак. „Боже, наистина боли!"

-Две!

„Толкова е хубаво да можеш да викаш!"

Той дишаше тежко, а аз почти не дишах. Отчаяно ровех из душата си за нещо, за което да се хвана. Коланът отново проряза плътта ми.

- Три. Очите ми се напълниха със сълзи. Господи, болеше повече, отколкото бях очаквала. Беше много по-силно и болезнено от пляскането. Той изобщо не се опитваше да смекчи ударите.

- Четири викнах и коланът се заби пак. Сълзите потекоха по лицето ми. „Не искам да плача!" Ядосвах се на себе си, че си позволявам да плача.

- Пет! Гласът ми се давеше в хълцане и в онзи миг си мислех, че го мразя. Задникът ми беше като подпален.

Оставаше още един път.

- Шест прошепнах, когато болката ме порази отново. Чух го как пусна колана на земята. Седна и ме грабна в ръцете си. Беше останал без дъх и състраданието му... А аз не исках неговото състрадание.

- Пусни ме. Не... И започнах да го бутам и да се боря да ме пусне. Не ме докосвай! изсъсках. Изправих се и го погледнах. Той ме гледаше озадачен, с широко отворени очи. Избърсах ядно сълзите си.

- Това ли харесваш? Това ли наистина искаш? Мен в това състояние?! Избърсах носа си с ръкава на хавлията. Ти си абсолютно смахнат кучи син.

- Ана умоляваше ме той в шок.

- Изобщо не ми говори. Да не си посмял да произнесеш името ми! Ти си болен, Грей! Върви на лекар!

Обърнах се и излязох.

Облегнах се на вратата. Къде да ида? Да бягам ли? Да остана ли? Бях полудяла, сълзи се стичаха по лицето ми. Бършех ги с яд. Исках да се свия на топка, да се справя някак си с това, да излекувам размазаната си вяра. Как можах да направя такава глупост! Разбира се, че щеше да боли. Само дето се бях надявала на обратното.

Внимателно прокарах ръка по задника си. Болеше. Къде да ида? Не и в неговата стая. В моята стая? Не, стаята, която щеше да е моя. Не, която е моя. Ето, затова е искал да имам стая. Знаел е, че ще имам нужда да съм далеч от него.

Тръгнах бавно и сковано. Мислех, че може да ме последва.