Читаем Петдесет нюанса сиво полностью

- Каквато е била винаги каза той, поклати глава и очите му грейнаха от вълнение.

Преглътнах инстинктивно и усетих как тялото ми веднага откликна събудено и възбудено.

-Е...

„Господи, какво да правя?"

- Да? Той облиза долната си устна.

- Искаш да ме пляскаш сега?

- Да. И ще го направя.

- Дали, господин Грей? Засмях се. Предизвиках го. Тая игра се играе от двама.

- И мислиш ли, че ще ме спреш?

- Ако изобщо успееш да ме хванеш.

Очите му се разшириха, той се засмя и бавно започна да се изправя.

- Така ли мислите, госпожице Стийл?

Плотът беше между нас. Тази мебел, която винаги бе представлявала мъчение за мен, сега беше спасение. Бях благодарна, че я има.

- И си захапала устната си каза той и тръгна бавно наляво, но аз също мръднах наляво.

- Не можеш да го направиш. Та ти самият си въртиш очите. Опитах се да преговарям с него, но той продължи да настъпва отляво, а с всяка негова крачка се местех и аз.

- Така е, но с тази игра, която ти започна, вдигна доста високо летвата на вълнението.

Очите му грееха. Цялото му тяло излъчваше лудо, животинско очакване.

- Аз съм доста бърза, знаеш, нали? казах.

~ Също и аз, знаеш, нали? И добави: Да свършим тихо и спокойно, а? Ела.

- Кога съм свършвала тихо и спокойно?

- Какво имате предвид, госпожице Стийл? Той пак се засмя. Ще съм по-лош, ако се наложи да те гоня, а знаеш, че ще те хвана.

- В случай че успеете да ме хванете, Крисчън. А точно в този момент нямам никакво намерение да ви позволя да ме хванете.

- Анастейжа, може да паднеш и да се удариш. А това е нарушаване на правило номер седем след поправките номер шест.

- Със или без правила, аз съм в опасност от мига, в който ви срещнах, господин Грей.

- Така е каза той, замисли се и сбърчи вежди.

И внезапно скокна като звяр към мен, аз изпищях и хукнах към масата в трапезарията. Успях да блъсна масата между нас. Сърцето ми биеше, адреналинът блъскаше във вените ми... Господи... беше толкова вълнуващо! Бях като дете, което си играе с огъня. Гледах го как бавно върви към мен. Отстъпих крачка назад.

- Със сигурност умееш да отвлечеш вниманието на един мъж, Анастейжа.

- Целта ни е да задоволяваме господин Грей. Да ти отвлека вниманието от какво?

- От живота, от вселената... И вяло махна с ръка.

- Изглеждаше така напрегнат, докато свиреше.

Той спря и скръсти ръце. В очите му играеха весели пламъчета.

- Това може да продължи цял ден, бебчо, но накрая ще те хвана и ще стане по-лошо.

- Не, няма да ме хванеш.

Не, не биваше да звуча прекалено уверена. Повторих си го няколко пъти като мантра. Подсъзнанието ми бе обуло маратонките „Найк" и беше готово за спринт.

- Да не би да не искаш да те хвана?

- Позна. Не искам. Усещането ми към наказанията е същото като твоето към докосването на гърдите ти.

Цялото му изражение се промени за секунда. Веселият Крисчън изчезна. Гледаше ме все едно му бях зашила шамар. Беше като попарен, като изпепелен.

- Наистина ли се чувстваш така? прошепна той.

Тези няколко думи говореха повече от цял роман изписани думи. Говореха толкова много за него, за начина, по който се чувства, за страха му, за омразата му към самия себе си. Не, не се чувствах чак толкова зле. Или? Не бях сигурна.

- Не, не чак в такава степен, но предполагам имаш вече някаква представа казах и го погледнах с безпокойство.

- Нима...

Изглеждаше напълно изгубен. Все едно бях издърпала килима изпод краката му.

Поех дълбоко дъх, заобиколих масата, застанах пред него и го погледнах в тревожните очи.

- Толкова много ли мразиш това? попита той с ужас.

- Е, не чак толкова казах меко, опитвах се да го успокоя. Господи, това беше ужасът, който той изпитваше от докосването! Вярно, не ми харесва, но не мога да кажа, че го мразя чак толкова много.

- Но снощи в стаята... ти...

- Правя го за теб, Крисчън. Защото ти се нуждаеш от това. Аз не се нуждая. А и ти не ме нарани. Това беше съвсем различно и аз напълно ти се доверявам. Но когато искаш да ме наказваш, започвам да се тревожа, че ще ме нараниш.

Очите му притъмняха. Като бурно небе. Секундите минаваха, времето течеше и най-сетне той каза:

- Искам да те наранявам, но не извън границите на нещо, което не можеш да понесеш.

„Еба си!"

- Защо?

Той прокара пръсти през косата си и повдигна рамене.

- Имам нужда от това. Погледна ме с огромна болка, затвори очи и поклати глава. Не, не мога да ти кажа.

- Не можеш или не искаш?

- Не искам.

- Значи знаеш защо.

-Да.

- Но не искаш да ми кажеш?

- Ако ти кажа, ще избягаш с писъци от тази стая и от мен. И никога няма да пожелаеш да се върнеш каза тревожно той. Не мога да рискувам, Анастейжа.

- Значи искаш да остана.

- Повече, отколкото можеш да си представиш. Не мога да понеса да те загубя.

„О, Боже!"

Той ме погледна в очите и изведнъж ме дръпна в ръцете си и започна да ме целува страстно. В целувките му усетих паниката и отчаяната му нужда от мен.

- Не ме оставяй. Каза, че няма да ме оставиш, и ме молеше никога да не те оставя. Това говореше в съня си каза опрял устни в моите.

„О... моите признания в ноктюрно".

- Аз не искам да си отивам. И сърцето ми се сви, обърна се в гърдите ми.

Перейти на страницу:

Похожие книги