Петдесет нюанса сиво

Пусна ме и се надигна. И аз пак забелязах малките белези по гърдите му. Не бяха от варицела. Грейс бе казала, че той и Мия почти не били засегнати. „Господи! Това са изгаряния! От какво, по дяволите!?" И когато най-накрая осъзнах, пребледнях, ужас, паника и отвращение покосиха и тялото, и разума ми. „От цигари? Робинсън? Майка му? Кой? Кой му е причинил това?" Може би имаше някакво друго обяснение? Дали не преигравах? Луда надежда заблъска из тялото ми. „Майчице, дано греша!"

- Какво има, Анастейжа? каза уплашено той.

- Белезите ти прошепнах. Не са от варицела.

За част от секундата той целият се преобрази. Беше така отпуснат, спокоен и доволен допреди наносекунда. Сега бе заел отбранителна поза и дори изглеждаше ядосан. Лицето му буреносно. Устата му свита в черта.

- Да, не са каза рязко. И нищо повече. Подаде ми ръка и ме изправи на крака.

- Не ме гледай така каза студено и сурово и пусна ръката ми.

Изчервих се. И се уплаших. Вече знаех. Знаех, че някой е гасил цигари по тялото на Крисчън. Повдигаше ми се.

- Тя ли го направи? попитах преди да помисля какво питам.

Той не каза нищо. Но понеже го гледах твърдо, накрая все пак

отговори.

- Тя? Госпожа Робинсън? Тя не е звяр, Анастейжа. Разбира се, че не. Не разбирам защо се чувстваш задължена да я изкараш изрод.

Стоеше пред мен гол, в цялата си прелест, моята кръв по него и... най-после водехме този разговор. И за случая аз бях гола. Нямаше къде да се скрием един от друг, от самите себе си, освен във ваната. Поех дълбоко дъх, минах покрай него, стъпих във водата. Беше така приятно топла, успокояваща, дълбока. Потънах, разтопих се под уханната пяна и го погледнах скрита зад летящите мехурчета.

- Чудя се какво ли би било ако не си я бил срещнал. Ако не те е вкарала в този... начин на живот.

Той въздъхна и седна във ваната срещу мен. Зъбите му бяха все така стиснати, очите му ледени. Потопи тялото си във водата много внимателно, за да не ме докосне. Господи, толкова ли го бях засегнала?

Гледаше ме и не обелваше и дума. Тишината отново увисна над нас. Тишината ни разделяше. Но бях решила. Този път нямаше да се огъна. Подсъзнанието ми нервно гризеше нокти. Това можеше да тръгне в абсолютно непредвидима посока. Гледахме се дълго. Очите ми не отстъпваха. Най-накрая, след цяло хилядолетие, той поклати глава и се засмя.

- Ако не беше госпожа Робинсън, най-вероятно щях да свърша като жената, която ме е родила.

„О! На крек или като проститутка? Или и двете?"

- Тя ме обичаше по начин, който беше... приемлив за мен каза той и сви рамене.

Какво значеше това, по дяволите?

- Приемлив? прошепнах.

- Да. И ме погледна напрегнато. Тя ме извади от самоунищожението, към което бях тръгнал. Много е трудно да растеш в перфектно семейство, когато самият тй не си перфектен.

О, не! Устата ми пресъхна, докато се опитвах да осъзная думите му. Гледаше ме все така безизразно. Нямаше да ми каже нищо повече. Душата ми се бе сгърчила от болка. Думите му бяха пълни с толкова омраза към самия себе си. И тя го е обичала?! Дали го обичаше още? Мисълта дойде като ритник в корема ми.

- Тя все още ли те обича?

- Не мисля. Не и като мъж. По-скоро като приятел. Изглежда, не се беше замислял за това. Колко пъти искаш да ти кажа, че това беше преди много време? Това е минало. Не бих могъл да го променя, дори и да исках, а аз не искам да го променям. Тя ме спаси от самия мен каза раздразнено и уморено и прокара мократа си ръка през косата си. Никога не съм говорил с никого за тези неща.

Спря и се зачуди дали да продължи.

- Освен, разбира се, с доктор Флин. И единствената причина да говоря с теб за това е, че искам да ми вярваш.

- Аз ти вярвам, но искам да те опозная по-добре. А винаги, когато искам да говорим, ти ме разсейваш. Има толкова много неща, които искам да знам.

- Господи, Анастейжа, какво повече искаш да знаеш? Кажи ми какво искаш да направя.

Очите му горяха и макар че не повиши тон, знаех, че едва овладява гнева си.

- Опитвам се да разбера. Ти си... загадка. Не съм срещала човек като теб. И съм благодарна, че ми казваш нещата, за които питам.

И тогава, може би заради коктейлите, разстоянието между нас ми се стори непоносимо голямо. Плъзнах се във водата и легнах върху него. Тялото му се изпъна от напрежение... и страх? Все едно щях да го ухапя. Как се обръща колелото! Моето друго аз го гледаше тихо и учудено.

- Не ми се сърди, моля те прошепнах настоятелно.

- Не ти се сърдя, Анастейжа. Просто не съм свикнал да водя такива разговори и да ме подлагат на такива разпити. Правя го само с Флин ис...Спря и се поколеба.

- С нея? Говориш за тези неща с нея? Опитах се да попитам с нормален глас и да не губя самообладание.

-Да.

- За какво говориш с нея?

Той обви раменете ми с ръце, облегна се на ръба на ваната и каза малко раздразнено:

- Не се отказваш никога, нали? За живота, за вселената, за бизнеса. Анастейжа, с госпожа Робинсън се познаваме от много години. Можем да говорим за всичко.

- За мен? попитах тихо.

- Да. Наблюдаваше всяка моя гримаса.

Захапах долната си устна в усилие да овладея внезапно надигналия се в мен гняв.