— Препоръчвам да установим отворена линия, за да следим събитията в хода на развитието им — намеси се англичанинът. — Така ще можем да елиминираме човека — ако го открием.
— Искам да ви припомня нещо, Лондон — заговори Киров. — Полетът е до вашата столица, но екипажът е американски, самолетът — също. Длъжен съм да уведомя посланика.
— Дано само не се стигне до счепкване по отношение на юрисдикцията — отговориха му от Лондон.
— Сигурен съм, че няма да се стигне дотам — каза Киров. — А сега, ако няма повече забележки и предложения, препоръчвам ви да приключим разговора, за да имате време за разгръщане на ресурсите си.
Никой не добави нищо. Един по един участниците в разговора затвориха телефоните си, докато на линията остана само Клайн.
— Ще се прибираш ли у дома, Джон? — попита той.
— Може ли да предложа нещо, сър?
— Слушам те.
— Мисля, че би било по-добре да остана на мястото на събитията. Ако генерал-майор Киров ми осигури транспорт, мога да излетя за Западна Европа, преди самолетът на „Суисеър“ да е кацнал. Мога да следя положението от въздуха и да насоча пилота натам, където кацне мишената. Така ще бъда в центъра на събитията и ще мога своевременно да изпращам и на двама ви доклади.
— Какво мислите, генерале? — попита Клайн.
— Идеята да имаме свой експерт по биологическите оръжия на мястото на събитията ми допада — отговори руснакът. — Веднага ще се заема с уреждането на транспорта.
— И аз бих препоръчал същото. Късмет, Джон. Дръж ни в течение.
Двадесет минути по-късно Джон Смит отиде с ескорт до апартамента на Киров. Под бдителния поглед на човек от охраната той влезе в кухнята и намери лаптопа и мобилния телефон, принадлежали на Лара Телегина.
Ескортът отведе Смит до посолството и изчака, докато американецът мина през охраната от морски пехотинци и изчезна зад вратите. След това отпътува и не видя как след секунди Смит излезе.
Забърза към арката, която се намираше само на километър разстояние от посолството. Изпита облекчение, когато видя Ранди в офиса в такъв ранен час.
— Странно, но очаквах да те видя днес — тихо каза тя.
— Трябва да поговорим, Ранди.
Появата на Смит предизвика учудените усмивки на персонала, особено на червенокосото момче, чийто поглед накара Ранди да се изчерви.
— Мислят, че си ми любовник — обясни тя на Смит, когато влязоха в кабинета й.
— О…
Ранди се засмя. Беше го заварила неподготвен.
— Не е най-лошото, което хората могат да си помислят за теб, Джон.
— Всъщност съм поласкан.
— След като изяснихме това, кажи какво мога да направя за теб.
Смит извади видеокасетата, лаптопа и мобилния телефон.
— Както вече сигурно си чула, на летището се случи нещо.
— „Случи се“ това, че руснаците го затвориха.
— Ранди, мога да ти кажа само, че търсят един човек. Повярвай ми, за нас е важно да го намерят.
Той обясни проблема с видеокасетата.
— Трябва да се подобри качеството на изображението. Руснаците просто не разполагат с необходимия софтуер и опит, за да го направят бързо.
Ранди посочи лаптопа и мобилния телефон.
— А тези неща?
— Кръвопролитието на железопътната гара и случилото се на Шереметиево са преки последици от връзката между двама конспиратори — отговори Смит. — Не очаквам да получим кой знае каква информация от телефона. Но от лаптопа… Може да са си разменяли съобщения по електронната поща. Не знам.
— Ако твоите конспиратори са професионалисти — а предполагам, че е така, те ще използват кодове и пароли. Ще ни отнеме време да ги разгадаем.
— Ще ти бъда благодарен, ако опиташ.
— Това ни отвежда до следващия проблем. Нали не мислиш, че мога просто ей-така да подхвърля материалите в посолството? Тук съм под неофициално прикритие. Не поддържам връзка с началника на местния отдел на ЦРУ. Трябва да се свържа с Ленгли, а те да уведомят Съвета за сигурност. В мига, в който го направя, всички ще поискат да разберат защо вдигам такава паника.
Тя помълча малко.
— Ако тръгна по този път, ти ще трябва да ми разкажеш много повече, отколкото искаш — и отколкото можеш.
Смит поклати глава объркан.
— Добре, разбирам. Мислех, че може би…
— Не съм казала, че няма алтернатива.
Ранди набързо му разказа за Саша Рубльов.
— Не знам… — започна Смит.
— Джон, знам какво си мислиш. Но имай предвид, че ФБР наема хакери тийнейджъри, за да проследява с тяхна помощ кибертерористи. А и аз непрекъснато следя какво прави Саша.
— Толкова ли вярваш на хлапето?
— Саша е част от нова Русия, Джон. Русия, която е отворена навън, към света, а не стои настрана. Колкото до политиката, за Саша това е най-отегчителното нещо на света. Впрочем предполагам, че не си намерил на пътя този лаптоп. Руснаците могат да го потърсят.
Смит кимна.
— Така е. Вярно е. Аз трябва да замина от Москва след около час. Имаш телефонния ми номер. Обади ми се веднага, щом гениалното ти хлапе открие нещо.
Той й се усмихна.
— Благодаря ти, Ранди. Много ти благодаря.
— Радвам се, че мога да помогна, Джон. Но ще трябва да ми дадеш нещо в замяна. Ако ми се наложи да предоставя някаква информация…
— Ще я научиш от мен, не от CNN. Обещавам ти.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА