Пактът „Касандра“

Смит не можеше да откъсне очи от екрана на стената. Той приличаше на живо същество, което непрекъснато се изменяше; картините примигваха и се движеха. Но Смит усети, че въпреки строгите мерки, предприети за залавянето на офицера предател, нещо липсваше. Отиде до екрана и прокара пръст по една бяла линия, която водеше началото си източно от Владимир и продължаваше на запад към Москва.

— Какво е това?

— Железопътната линия между Урал и Москва — отговори Киров. Той погледна към Телегина. — Тази нощ не трябваше ли да има влак през Владимир?

Телегина се надвеси над клавиатурата и затрака.

— Имало е — обяви тя. — Пристигнал е във Владимир в три и тридесет и седем.

— Прекалено рано, Ярдени не би могъл да го хване.

Телегина се намръщи.

— Не се знае. Съгласно разписанието влакът има престой само няколко минути. Но тази вечер не е потеглил навреме. Останал е на гарата още дванадесет минути.

— Защо? — попита Киров.

— Тук не е посочена причина. Всъщност влакът спира само когато на гарата има войници в отпуск, които пътуват за Москва.

— Не е имало войници, нали? — каза Смит.

— Правилно, докторе — отвърна Телегина. — Никой не е излизал в отпуск.

— Тогава защо машинистът се е забавил?

Киров отиде до компютъра. Часът на убийството на двамата пазачи беше изписан срещу часа на потегляне на влака от Владимир. Те бяха съпоставени с количеството време, необходимо на един човек да стигне от „Биоапарат“ до гарата.

— Може да е успял! — прошепна Киров. — Може да е хванал влака заради забавянето.

— Влакът се е забавил, защото някой го е задържал! — неистово възкликна Смит. — Ярдени е избрал най-очевидния път. Този кучи син е знаел, че магистралите ще бъдат блокирани. Не е имал самолет на разположение. Имал е съучастник — някой, който в случай на необходимост би задържал влака достатъчно дълго, за да може крадецът да се качи.

Той се обърна към Телегина.

— А след това единственото, което му е оставало да направи, е да закара пробите в Москва.

Тя бясно затрака по клавиатурата, след това вдигна глава.

— Шестнадесет минути — каза с дрезгав глас. — Влакът пристига в Москва след шестнадесет минути!

* * *

Влакът направи завой и Иван Берия се олюля. През останалото време беше седял неподвижно.

Не сваляше очи от Григорий Ярдени. Стресът от кражбата и последвалото бягство в комбинация с брендито бяха си казали своето. Охранителят от „Биоапарат“ беше заспал няколко минути след потеглянето на влака от Владимир.

Наемникът се надвеси над него. Ярдени лежеше така неподвижно, че приличаше на умрял. Берия наостри уши и долови лекото му дишане. Лейтенантът спеше много дълбоко. Не би било трудно да го накара да заспи още по-дълбоко.

Той го плесна два пъти по бузите.

— Почти пристигнахме. Време е да ставаш.

Берия погледна през прозореца. Влакът минаваше през гигантска разпределителна станция. В отражението на прозореца видя как Ярдени се прозина, протегна се и завъртя глава насам-натам, за да раздвижи схванатите мускули на врата. Гласът му прозвуча сънено:

— Къде отиваме?

— Всеки по пътя си — отговори Берия. — Аз ще те преведа през гарата и ще те кача на такси. Оттам нататък ще се оправяш сам.

Ярдени изпъшка и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — настоятелно попита Берия.

— До тоалетната — ако ми позволиш.

— Сядай. Всички във вагона са се запътили натам. Ще трябва да чакаш на опашка. Ще дадеш възможност на всички добре да те огледат, а това не е необходимо, нали?

Ярдени помисли, после седна. Опипа с ръка един от джобовете на анорака си, за да се увери, че документите и парите са там, където ги е оставил. Успокои се и реши, че може да изчака с ходенето до тоалетна, докато пристигнат на гарата.

Когато влакът влезе в тунела между разпределителната станция и гарата, лампите в купето примигнаха, угаснаха за малко, после отново светнаха.

— Да тръгваме — каза Берия.

Коридорът се изпълваше с народ. Благодарение на високия си ръст на Ярдени не му беше трудно да следва Берия с поглед дори на мъждивата светлина. Без да обръща внимание на мърморенето и ругатните около себе си, той си проправи път с лакти до изхода.

Влакът влезе в коловоза, подскочи и спря. Кондукторът вдигна платформата, която покриваше стълбите. Берия и Ярдени слязоха първи и бързо тръгнаха към вратите, които водеха към чакалните на гарата.

* * *

Големият микробус се носеше с ръмжене по все още безлюдните московски булеварди. В него пътуваха Смит, Киров и Телегина, седнали на столове, завинтени за пода. Телегина седеше пред монитор, който показваше данни за движението по улиците; на всеки няколко секунди тя разменяше информация с шофьора по микрофон със слушалки.

На главата на Киров също имаше слушалки. Още след потеглянето от площад „Дзержински“ той поддържаше постоянна връзка с елитна част на Федералната служба за сигурност.

Генерал-майорът се завъртя на стола си и се обърна с лице към Смит.

— Влакът влиза в гарата — за ваше сведение, точно по разписание.

— Колко път ни остава дотам?

— Тридесет секунди, може би по-малко.

— А подкрепленията?