Пактът „Касандра“

През стъклото на витрината Смит забеляза административно гише, а зад него няколко бюра с компютри, не по-малко модерни от тези, които могат да се видят на Уолстрийт. Елегантно облечени мъже и жени вършеха работата си енергично и ефективно, но вниманието му бе привлечено от една служителка над трийсетте, висока, с късо подстригана златиста коса. Имаше същия прав нос и издадена брадичка като друга жена, която някога бе познавал, същите тъмни очи… като тези на София.

Смит пое дълбоко дъх и влезе. Понечи да се представи на служителката зад гишето, когато русокосата жена вдигна глава. За миг му се стори, че се задушава. Сякаш София се беше върнала в света на живите.

— Джон?

Ранди Ръсел не можа да скрие учудването си, което привлече любопитните погледи на останалите служители. Тя се запъти с бърза крачка към административното гише.

— Да влезем в кабинета ми — предложи, като се стараеше да запази делови тон.

Смит я последва в малък, но уютно обзаведен офис, изпълнен с акварелни пейзажи от крайбрежието на Санта Барбара, поставени в рамки. Ранди Ръсел затвори вратата и огледа госта си от главата до петите.

— Не мога да повярвам… — каза тя и поклати глава. — Кога? Как…?

— Радвам се да те видя отново, Ранди — спокойно заговори Смит. — Съжалявам, че не те предупредих за пристигането си. Реших да пътувам в последната минута.

Ранди присви очи.

— Ти не решаваш нищо в последната минута, Джон. Как разбра къде да ме намериш?

Смит знаеше, че след трагедията, причинена от проекта „Хадес“, Ранди бе заминала за Москва като полеви агент на ЦРУ. Но Клайн трябваше доста да се порови, за да получи точна информация за прикритието й и мястото, където можеше да бъде открита.

Смит огледа помещението.

— Можем ли да говорим тук?

Ранди посочи нещо, което приличаше на DVD плейър.

— Най-модерната техника за засичане на подслушвателни устройства. Впрочем нашите „чистачи“ претърсват стаята всяка нощ.

Смит кимна.

— Добре. Първо, знаех, че си в Москва, но нямах представа къде да те търся. Други хора ми помогнаха за това. Второ, имам нужда от помощта ти, защото един човек — добър човек — е мъртъв и аз трябва да разбера защо.

Ранди помисли върху думите му. Можеше да познае кога някой я лъже, дори ако човекът беше професионалист в тази област. Инстинктът й подсказваше, че Смит говори истината — или поне част от нея, доколкото му бе позволено.

— Слушам те, Джон.

Смит нахвърли някои данни за Данко, после подробно разказа за срещата си с руснака. Не спести зловещите детайли от кръвопролитието на площад „Сан Марко“. Ранди беше привикнала към насилието.

— Сигурен ли си, че убийците не са търсели теб? — попита тя.

— Ако аз бях главната мишена, вече щях да съм мъртъв — мрачно отговори Смит. — Целта им беше Данко и те се погрижиха да го премахнат. Чак след това се захванаха с мен.

Ранди поклати глава.

— Да те спаси някакъв роял! Боже мой! Не мога да повярвам, че си хукнал след тях невъоръжен. Имаш късмет, че някой друг те е изпреварил — тя пое дълбоко дъх. — Какво точно искаш, Джон — да отмъстиш за Данко или да проникнеш в „Биоапарат“?

— Юрий жертва живота си, за да ми донесе секретна информация — отвърна той. — Ако я науча, ще открия кой го е убил. Но мисля, че каквато и да е тя, убиецът или убийците също са свързани с „Биоапарат“.

— Какво искаш от мен?

— Най-ценните ти познанства в Русия — хора с авторитет, на които може да се вярва.

Тя се загледа в акварелите.

— Олег Киров, генерал-майор от Руската федерална служба за сигурност. Той много прилича на Данко, както ми го описа: реалист, благонадежден, патриот. Негов помощник е Лара Телегина. Много умна, политически грамотна, изключително квалифицирана в своята област.

— Помня, че съм се срещал с Киров, докато работех в института — каза Смит. — Но не го познавам достатъчно добре, за да му се обадя направо. Можеш ли да ми уредиш среща с него?

— Разбира се. Но Киров ще иска да знае дали работиш за някоя официална организация. Аз също трябва да знам.

— Не работя нито за института, нито за разузнавателна агенция. Това е истината.

Ранди Ръсел го изгледа иронично.

— Ти го казваш — тя вдигна ръце, за да спре протестите му. — Хей, знам как стоят нещата в агенциите. И Киров е наясно.

— Това означава много за мен, Ранди.

Ранди Ръсел махна с ръка на благодарностите му и между тях се възцари неудобно мълчание.

— Имам да ти казвам някои неща — каза Смит накрая. — От личен характер.

Той й разказа за посещението си на гроба на София.

— След погребението чувствах, че има неща, които ти и аз трябва да си кажем, но така и не го направихме. Просто се разотидохме и повече не се видяхме.

Ранди го погледна.

— Разбирам какво имаш предвид. Но тогава все още те обвинявах за случилото се със София. Трябваше ми дълго време, за да го преодолея.

— Още ли ме обвиняваш?

— Не. Ти не можеше да направиш нищо, за да й помогнеш. Не знаеше нито за Тремон и екипа му от убийци, нито, че София представляваше заплаха за тях.

— Имах нужда да чуя това от теб — призна Смит.