Пактът „Касандра“

— Според моите източници се е представил за италиански лекар.

— Полицията разпитала ли го е?

— Не. Изчезнал е в тълпата.

— Какво не е наред, Тони? — попита Ричардсън.

Клетъчният телефон на Прайс иззвъня. Той го отвори с изщракване, каза името си, после погледна другите и вдигна пръст.

— Здравейте, инспектор Дионети. Радвам се, че се обадихте. Исках да ви задам няколко въпроса относно другия мъж на записа…

Седнал в своя елегантен, претрупан с книги кабинет, Дионети съзерцаваше една етруска статуетка.

— Казахте, че искате да ви информирам, ако някой се върти наоколо и разпитва за братя Рока — каза той.

— И какво?

— Един стар приятел — Питър Хауъл, някога работеше за Специалните служби на ВВС…

— Знам кой е — прекъсна го Прайс. — Какво искаше?

Дионети описа срещата си с англичанина и накрая каза:

— Съжалявам, не беше възможно да получа повече информация. Ако задаваш прекалено много въпроси…

— Какво казахте на Хауъл?

Дионети облиза устни.

— Попита дали сме идентифицирали телата. Казах му, че са братята Рока. Нямах избор. Хауъл има и други контакти във Венеция. Ако не бях му казал, другите щяха да го направят.

— Какво друго? — настоя Прайс.

— Той видя резултатите от експлозията…

— И вие, без да ви е питал, му казахте, че това е С-дванадесет.

— Какво друго можех да направя? Хауъл е бил военен. Той разбира от тези неща. Чуйте ме, Антонио. Хауъл пътува към Палермо, откъдето пристигнаха Рока. Пътува сам. Лесна мишена е.

Прайс се замисли върху това.

— Добре — каза той накрая. — Но ако ви се обади от Палермо, бих искал да го науча.

След като затвори, Прайс погледна лицето на екрана.

— Това е Питър Хауъл — обяви той на останалите.

Предаде им казаното от Дионети и набързо описа кариерата на Хауъл.

— Какво може да прави такъв човек с Джон Смит?

— Да прикрива гърба му — мрачно каза Ричардсън. — Смит не е глупак. Не би отишъл сам да се срещне с Данко — генералът се обърна към Прайс. — Този кучи син Дионети има голяма уста. Можем ли да му имаме доверие?

— Щом му плащаме — отговори Прайс. — Без нас Дионети е на крачка от разорението. Петстотин години семейна традиция… — той щракна с пръсти — ще си отидат! Просто така! И е прав: по един или друг начин Хауъл щеше да разбере за братята Рока и С-12.

— Явно Смит не е единственият, когото сме изпуснали — обобщи Бауер.

— Така е — съгласи се Ричардсън. — Но Палермо е опасно място — дори и за човек като Питър Хауъл.

ГЛАВА СЕДМА

След като пристигна от Хюстън, от Андрюс Джон Смит потегли право към дома си в Бетесда. Изкъпа се, приготви дрехи за една седмица и нае кола с шофьор, който да го откара до летище Дълес.

Тъкмо включваше алармената система, когато звънна секретният телефон.

— Обажда се Клайн, Джон. Уреди ли всичко необходимо?

— Имам резервация за полета на „Делта“ за Москва, сър. Самолетът отлита след три часа.

— Добре. Говорих с президента. Той даде зелена улица на Приют едно. Можем да действаме, както намерим за добре, но бързо.

— Разбрано, сър.

— Ето информацията, от която ще имаш нужда…

След като му съобщи подробностите, Клайн добави:

— Джон, знам, че между теб и Ранди Ръсел имаше някои недоразумения. Не позволявай това да ти попречи в събирането на необходимата информация.

Смит овладя гнева си. Тактичността не беше от силните качества на Клайн.

— Ще ви докладвам на всеки дванадесет часа, сър.

— Тогава късмет. Да се надяваме, че какъвто и да е проблемът, руснаците имат начин да се справят с него.

* * *

Когато „Делта L-1011“ се издигна в нощното небе, Смит се намести на удобната седалка в салона бизнескласа. Хапна малко и заспа. Спа през целия път до Лондон. След като презареди, самолетът продължи на изток и кацна в Шереметиево рано сутринта. Тъй като пътуваше с военния си документ за самоличност, Смит нямаше проблеми с митническите и имиграционните власти. След четиридесет и пет минути път с такси той пристигна в новия хотел „Шератън“ близо до Червения площад.

Окачи на вратата си табелка „Не ме безпокойте“, отми прахоляка от пътуването и поспа още четири часа. Като повечето войници отдавна бе овладял изкуството да почива, когато може.

Малко след обяд излезе. Облъхна го хладният пролетен московски въздух. Смит извървя пеша разстоянието между шестте пресечки до покрита арка пред сграда от XIX век. По пътя имаше луксозни магазини, които предлагаха всичко: от кожи и парфюми до безценни икони и сибирски „сини“ диаманти. Продавачите изглеждаха заможни хора и Смит се запита кои от магазините са собственост на новия бизнеселит и кои — на обикновени престъпници. В нова Русия границата между двете категории се размиваше.

Почти подмина арката, когато забеляза адреса, който Клайн му беше дал. Надписът със златни букви — на кирилица и латиница — гласеше: „БЕЙ ДИДЖИТАЛ КОРПОРЕЙШЪН“.