Пактът „Касандра“

Хауъл зави към разкошната гостна и се отправи към малкия бар в ъгъла. Поръча си бренди и когато барманът му обърна гръб, за секунда затвори очи. Беше виждал много мъртъвци през живота си, бе предизвиквал и сам бе ставал жертва на крайно насилие. Но това хладнокръвно, безмилостно убийство на площад „Сан Марко“ бе успяло да го разтърси.

Изпи половината бренди на една глътка. Когато алкохолът проникна в кръвта му, Хауъл усети как се отпуска. Бръкна в джоба на сакото си.

Бяха изминали десетки години от времето, когато бе започнал да изучава джебчийския занаят. Той усети как пръстите му напипаха листа хартия от джоба на Данко и му стана приятно, че не е изгубил ловкостта си.

Прочете изречението веднъж, после втори път. Въпреки че резултатът можеше да се предвиди, беше се надявал, че нещо от написаното на листа ще му даде отговор на загадката защо Данко е бил убит. И кой би могъл да извърши това. Но думите не му говореха нищо, освен една: „Биоапарат.“

Хауъл сгъна листа хартия и го прибра. Пресуши останките от брендито си и направи знак на бармана за още едно.

— Всичко наред ли е, синьоре? — попита барманът загрижен, когато му поднесе питието.

— Да, благодаря.

— Ако имате нужда от нещо, аз съм на ваше разположение.

При вида на безизразното изражение на Хауъл барманът се оттегли.

„С нищо не можеш да ми помогнеш, старче. Не ти си човекът, който ми е нужен.“

* * *

Когато отвори очи, Смит се стъписа при вида на гротескните лица, които се взираха в него. Понечи да се отдръпне и откри, че е подпрян на вратата на някакъв магазин. Бавно се изправи на крака и инстинктивно започна да проверява дали не се е наранил. Нямаше нищо счупено, но лицето му пареше. Прокара ръка по бузата си и пръстите му се обагриха с кръв.

„Поне съм жив.“

Не можеше да каже същото за убийците, които се бяха опитали да избягат с гондолата. Експлозията, която беше раздробила лодката на парчета, бе убила и седящите в нея. Дори ако полицията намереше очевидци, от тях нямаше да има полза: професионалните убийци често бяха майстори на дегизировката.

Мисълта за полицията накара Смит да се раздвижи. Тъй като бяха почивни дни, всички магазини покрай канала бяха затворени. Наоколо не се виждаха хора. Но воят на полицейската сирена ставаше все по-силен. Явно властите бяха свързали убийството на площад „Сан Марко“ с взрива на канала. Сигурно свидетелите им бяха казали, че убийците са побягнали в тази посока.

„И тук ще се натъкнат на мен… Същите свидетели ще ме свържат с Данко.“

Полицията щеше да се заинтересува от отношенията между Смит и мъртвия човек, защо са се срещали и за какво са си говорили. Щяха да разкрият факта, че Смит е бил офицер в Американската армия. По-нататък разпитът щеше да се задълбочи още повече. Но в крайна сметка Смит не би могъл да им каже нищо, което да обясни убийството.

Изправи се на крака, избърса лицето си, доколкото можа, и изтупа костюма си. Направи няколко колебливи крачки, после тръгна бързо. Пресече моста и потъна в сенките на оградено секеро, работилница за гондоли. Преполови разстоянието между двете близки пресечки и влезе в малка църква, сгушена сред сенките. Излезе през вратите от другата страна. След няколко минути се озова на алеята до Канале Гранде и се изгуби в тълпата, която неуморно сновеше край брега.

Когато излезе на площад „Сан Марко“, той беше опасан от полицейски кордон. Карабинери с мрачни лица държаха автоматите на гърдите си и създаваха жива бариера между гранитните лъвове. Европейците и особено италианците са добре обучени как да се държат след инцидент, който представлява явна терористична атака: гледат право пред себе си и не спират, за да позяпат. Така направи и Смит.

Мина по Моста на въздишките, влезе през въртящите се врати на хотел „Даниели“ и се запъти право към мъжката тоалетна. Наплиска лицето си със студена вода и дишането му постепенно стана равномерно. Погледна в огледалото над умивалниците, но видя само тялото на Данко как отскочи назад, когато куршумите се забиха в него. Чу виковете на минувачите, крясъците на убийците, когато го видяха да тича към тях. После — ужасяващата експлозия, която ги хвърли във въздуха…

И всичко това в град, който се смяташе за един от най-безопасните в Европа. Какво, за Бога, бе донесъл Данко със себе си, заради което го бяха унищожили?

Смит изчака още няколко секунди, след това излезе от тоалетната. Във фоайето нямаше жива душа, освен Питър Хауъл. Беше се свил на една маса зад голяма мраморна колона. Без да каже и дума, Смит взе чашата си с бренди и пресуши съдържанието й. Хауъл го гледаше с разбиране.

— Вече започвах да се чудя какво става с теб. Хукна да гониш онези мръсници, нали?

— Чакаше ги гондола — отговори Смит. — Мисля, че планът им е бил да се впишат в местния пейзаж. Никой не би ги потърсил в гондола.

— Освен…

— Освен онзи, който ги е наел да убият Данко. Нямал им е доверие и не е бил сигурен, че ще си затварят устата. Гондолата беше взривена със С-4 с прикрепен часовников механизъм.

— Идеята е била да се предизвика силен взрив. Чу се чак на площада.