Пактът „Касандра“

Когато налягането на въздуха в симулатора се уравновеси, Мегън се отпусна. След като бе прекарала половин ден в условията на частична безтегловност, усещаше тялото си непоносимо тежко. Това беше чувство, с което Мегън така и не можа да свикне. Трябваше да се увери, че тежи точно 54 килограма, повечето от които отлично тренирана мускулна маса.

Когато налягането достигна необходимата стойност, люкът на командната кабина се отвори. Струята хладен въздух от климатика, който я лъхна на излизане, залепи дрехите за кожата й. Първата й мисъл след тренировка беше винаги една и съща: „Слава Богу, че мога да си взема истински душ.“ На борда на симулатора Мегън се упражняваше в обтриване с кърпа.

„Ако изобщо полетиш, ще свикнеш с обтриванията“ — напомни си тя.

— Справи се много добре.

Дилън Рийд, висок мъж с внушителна външност, около петдесетгодишен, поздрави Мегън на излизане от симулатора.

— Имаме ли разпечатка на резултатите? — попита тя.

— Докато ние с теб си говорим, компютрите тракат.

— Това е третият тест, който правим с легионната болест. Обзалагам се на една вечеря в „Шерлок“, че резултатите ще бъдат същите като при предишните два експеримента: Легионната болест се размножава с бясна бързина дори в условията на слабо приспособяване към гравитацията, които успяхме да създадем. Представи си какво ще стане, когато проведем експериментите в условията на микрогравитация.

— Мислиш ли, че бих заложил срещу теб? — попита Рийд през смях.

Мегън тръгна след него през платформата към асансьора, който ги свали на ниво 0. Когато излезе, тя замълча и се обърна, за да погледне към симулатора. Беше внушителен на светлината на хилядите прожектори.

— Сигурно точно така изглежда и в Космоса — тихо каза Мегън.

— Един ден ще полетиш и сама ще видиш — увери я Рийд.

Гласът на Мегън заглъхна.

— Един ден…

Като член на дублиращия екипаж Мегън знаеше, че вероятността да замине в следващата мисия, насрочена за след седем дни, беше равна на нула. Групата учени на Рийд бяха в отлична форма. Трябваше някой да си счупи крака, за да може тя да го замести.

— Полетът в Космоса ще почака — каза Мегън, докато вървяха към тренировъчния лагер. — Сега се нуждая от горещ душ.

— За малко да забравя — обади се Рийд. — Има един човек, когото ми се струва, че познаваш.

Тя се намръщи.

— Не очаквам посещение.

— Това е Джон Смит. Пристигна преди малко.

* * *

Два часа след като „Гълфстрийм“ се издигна от летище „Марко Поло“ във Венеция, пилотът влезе в кабината със съобщение за Смит.

— Ще има ли отговор, сър?

Смит поклати глава.

— Не.

— Промяната в курса от Андрюс към Хюстън ще удължи полета ни с два часа. Ако желаете, можете да поспите.

Смит благодари на пилота, след това се насили да хапне няколко парчета студено месо и плодове от бюфета. Съобщението от Клайн беше кратко. Предвид кървавите събития във Венеция и естеството на материалите, които Данко беше донесъл, Клайн искаше среща на четири очи. Освен това искаше да бъде близо до президента, който в момента беше на посещение в Хюстън, за да окаже подкрепа на космическата програма, в случай че информацията на Смит трябваше веднага да бъде доведена до знанието му.

След като привърши закуската си, Смит подготви своя доклад до Клайн. Нахвърля предложенията си какво да се предприеме по-нататък и изложи аргументите си. Преди да се усети, самолетът вече летеше над Мексиканския залив и приближаваше към полигона на НАСА.

Когато грандиозното съоръжение се появи пред погледа му, Смит внезапно се сети за Мегън Олсън. При мисълта за нея на устните му се появи усмивка. Изведнъж страшно му се прииска да я види отново. След кръвопролитията и смъртта, на които беше станал свидетел през последните двадесет и четири часа, той се нуждаеше от спокойствие, дори само за кратко.

Пилотът приземи самолета и го подкара към зоната за сигурност, където се намираха Въздушни сили едно. Смит слезе по стълбата. Посрещна го въоръжен сержант от въздушната полиция, който го откара в центъра за посетители. В далечината Смит видя трибуните и тълпите от служители на НАСА, които слушаха обръщението на президента. Съмняваше се, че Клайн ще е някъде близо до центъра на внимание.

Сержантът го въведе в малък кабинет, далеч от главните експонати. Вътре имаше само стандартното бюро на правителствен служител и няколко стола. Клайн затвори свръхмодерния лаптоп, на който работеше, и се приближи към Смит.

— Слава Богу, че си жив, Джон.

— Благодаря, сър. Повярвайте ми, споделям чувствата ви.

Клайн никога не преставаше да го изненадва. Тъкмо когато започнеше да му се струва, че шефът на Приют едно има вода с лед вместо кръв във вените си, той проявяваше искрена загриженост за променливото число, което бе изпратил да рискува живота си.

— Президентът ще отпътува след по-малко от час, Джон — уведоми го Клайн. — Кажи ми какво стана, за да имам време да преценя дали да го информирам, или не.

Когато забеляза, че Смит се оглежда из стаята, той добави:

— Тайните служби претърсиха кабинета за подслушвателни устройства. Можеш да говориш спокойно.