Пактът „Касандра“

Смит продължи да наблюдава и изведнъж го забеляза: леко накуцване с левия крак. Левият крак на Юрий Данко по рождение беше по-къс с около два сантиметра от десния. Дори специално изработената подметка на обувката не можеше напълно да скрие накуцването.

Смит се завъртя на стола си и нагласи вестника, така че да следи действията на Данко. Доста ловко използваше прикритието на туристите, беше се присламчил достатъчно близо, за да го помислят за част от групата, и същевременно стоеше дотолкова встрани, че да не привлича вниманието на гида.

Групата остави базиликата и тръгна към Палата на дожите. За по-малко от минута туристите стигнаха до външната редица от маси на „Кафе Флориан“. Неколцина се отделиха от групата и се отправиха към малкия снекбар, чийто вход беше до вратата на кафенето. Бъбрейки оживено, те минаха покрай масата на Смит. Той не помръдна. Вдигна поглед едва когато Данко се изравни с него.

— Столът е свободен.

Данко се обърна. Явно беше познал гласа му.

— Джон?

— Аз съм, Юрий. Хайде, сядай.

Руснакът се настани на стола. На лицето му се четеше смущение.

— Но господин Клайн… Теб ли изпрати? Да не би да работиш…

— Не тук, Юрий. Да, аз дойдох да те изтегля.

Данко поклати глава и махна на преминаващия сервитьор, за да си поръча кафе. Извади цигара и я запали. Въпреки брадата лицето на Данко беше съвсем измършавяло. Докато се мъчеше да запали цигарата си, ръцете му трепереха.

— Още не мога да повярвам, че те виждам…

— Юрий…

— Всичко е наред, Джон. Не ме проследиха. Чист съм — Данко се отпусна в стола си и се загледа в пианиста. — Страхотно, нали? Имам предвид музиката.

Смит се наведе напред.

— Добре ли си?

Данко кимна.

— Вече съм добре. Не ми беше лесно да стигна дотук, но…

Той прекъсна думите си, когато келнерът донесе кафето.

— В Югославия беше много трудно. Сърбите са параноици. Бях с украински паспорт, но въпреки това пак ме проверяваха много старателно.

Смит се бореше със стотиците въпроси, които напираха в главата му и се мъчеше да се съсредоточи върху следващата стъпка.

— Има ли нещо, което трябва да ми кажеш или да ми дадеш веднага?

Данко сякаш не го чу. Вниманието му бе приковано в двама карабинери — италианската милиция, които бавно се разхождаха сред туристите с провесени на гърдите автомати.

— Много полиция — промърмори той.

— Празник е — отговори Смит. — На празник винаги пускат допълнителни патрули. Юрий…

— Трябва да кажа нещо на господин Клайн, Джон — Данко се наклони през масата. — Това, което смятат да направят… не е за вярване. Това е лудост.

— Какво смятат да направят? — настоятелно попита Смит, като се стараеше да контролира гласа си. — Кои са те?

Данко нервно се огледа наоколо.

— Уредил ли си всичко? Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Можем да тръгнем веднага.

Докато бъркаше в джоба, за да извади портфейла си, Смит забеляза двамата карабинери, които вървяха между масите. Единият се смееше, сякаш другият току-що му беше разказал виц. После се отправиха към бара със сандвичи.

Смит отброи няколко лири, после ги остави на масата. Тъкмо се готвеше да стане от стола си, когато сякаш цялата вселена експлодира.

— Джон!

Викът на Данко беше прекъснат от оглушителния шум на автоматични откоси. След като бяха подминали масата им, двамата карабинери неочаквано се бяха обърнали и сега стреляха с автоматите си. Смъртоносното олово от двете дула надупчи тялото на Данко, което от силата на куршумите се бе прилепило към облегалката на стола. Столът се прекатури.

Смит нямаше време да разсъждава върху случилото се; мигом се хвърли към малкия подиум. Куршумите свистяха край него и откъртваха парченца камък и дърво. Пианистът направи фатална грешка: опита да се изправи. Един откос го разкъса на две половини. Секундите се точеха бавно, сякаш бяха мед. Смит не можеше да повярва, че убийците действат така невъзмутимо, със смъртоносна безнаказаност. Едно знаеше със сигурност: че лъскавото черно тяло на рояла, чиито бели клавиши страховито летяха във всички посоки, пазеше живота му, като поемаше върху себе си армейските куршуми залп след залп.

Убийците бяха професионалисти; разбраха, че времето им е изтекло. Хвърлиха автоматите си, приклекнаха зад една обърната маса и свалиха военните си якета. Отдолу бяха облечени в сиви и жълтокафяви анораци. От джобовете си извадиха рибарски кепета. Като се възползваха от всеобщата паника, те се втурнаха към „Кафе Флориан“. Влетяха през главния вход и единият от тях закрещя:

— Убийци! Убиват всички! За Бога, викайте полиция!

Смит вдигна глава точно навреме, за да види как убийците се шмугват в крещящата тълпа от посетители. После погледна Данко, който лежеше възнак, а гърдите му бяха надупчени. От гърлото му се изтръгна приглушен животински рев. Скочи иззад подиума и с лакти си запробива път. Тълпата го повлече към служебния вход и алеята отзад. Задъхан, Смит бясно се заозърта във всички посоки. Вляво зърна за секунда сиви якета, които изчезваха зад ъгъла.