Откуп

— Всички градски училища в момента са затворени за празниците, но двадесет и две от тях няма да бъдат отворени отново през януари. Списъкът на засегнатите сгради е публикуван на уебсайта на телевизията.

Каин напусто беше измъчвал мозъка си, опитвайки да измисли сигурно скривалище за похитените момчета, а изведнъж на Бъдни вечер град Ню Йорк му подаряваше двайсет и две възможности.

Той влезе в уебсайта на телевизионната станция. Училищата, които щяха да бъдат затворени, бяха разпръснати из целия град и той внимателно обмисли плана. Щеше да посети всяко от тях и да ги оцени по разположение, достъп до обществен транспорт и вероятност да привлекат погледите.

И тогава изведнъж се досети: Държавно училище 114 — неговата алма-матер. Беше ужасно място да завършиш средно образование и в деня на дипломирането се беше зарекъл, че никога няма да се върне там.

Канеше се да го задраска от списъка, когато идеята го осени. Всичко, което някога правеше 114-о непоносимо, можеше да се окаже идеално, за да затвори там Трип и другарчето му. Освен това беше най-близо до неговото жилище. Трябваше обаче поне да го огледа.

Изчака до полунощ, преди да измине осемте пресечки от апартамента си на авеню „Д“ в Алфабет Сити до олющената стара сграда на улица „Деланси“, потънала в сенките на моста „Уилямсбърг“. Кварталът беше запустял — нямаше нито ресторанти, нито барове и с изключение на училището не намираше каквато и да е причина някои да отиде там.

Беше възможно най-безлюдното място, което можеше да се открие в този оживен град. Дори и онези, които живееха в многоетажните сгради за хора с ниски доходи на Гранд Стрийт, избягваха да се мотаят из този полутъмен ъгъл на Манхатън, където нямаше нищо друго освен редица боклукчийски камиони, паркирани под моста. Бяха сигурни, че зад всеки от тях се спотайва обирджия.

Но сега не се виждаше жива душа. Каин обходи района с ръка върху пистолета „Глок“ в джоба си. Нямаше охрана, нито камери за наблюдение. Най-подходящият начин да се влезе, беше през мазето. Слезе по стълбите и огледа вратата към подземието. Калпавият катинар, който я държеше затворена, трябваше да се замени с по-солиден, ако искаше да държи любопитните настрана. Но мястото беше идеално.

След толкова години най-после тази смрадлива дупка да се окаже полезна за нещо, помисли си той.

Прибра се вкъщи и си наля питие.

— Благодаря ти, Дядо Коледа — каза. — Точно този подарък исках за празника. Отровно средно училище в Долен Ийст Сайд.

29.

Стаята на чистачите в сутерена на ДУ 114 някога беше гробище за счупени мебели, мухлясали книги и смрадлива купчина от изгубени вещи, трупана от времената на президентството на Труман. Никой не ходеше там, особено чистачите.

След това, през 1983 година, Оги Хофман стана управител на сградата и преобрази отвратителната дупка в перфектно организиран команден център за поддръжка: кленов работен плот; подредени по конец инструменти; грижливо надписани контейнери за складиране; безупречно чист кухненски бокс… Сложи и кушетка за зимните вечери, когато отоплителната система на училището изискваше непрекъснато внимание.

При южната стена имаше три отделения с решетки за съхраняване на физкултурно оборудване, училищни пособия и всичко друго, което можеше да се изнесе през вратата, ако не беше заключено.

Трип и Лони бяха в средната клетка и разполагаха със стек минерална вода, празна кофа от боя и ролка тоалетна хартия. Бяха заспали, когато ги стресна затръшването на вратата на горния етаж.

Каин слезе по стълбите и влезе в импровизирания затвор. Беше целият в черно — от плетената шапка до ботите, а очите му едва се виждаха под скиорската маска. Отиде направо при работния плот на чистачите, отвори горното чекмедже и извади електрошоковия пистолет.

Насочи своя „Вайпъртек“ с мощност петнайсет милиона волта към пленниците си, а те се отдръпнаха в задната част на клетката си.

— Говори ли с баща ми? — попита Трип.

— Той иска да се увери, че още си жив — изрече Каин с филтриран от преобразувателя глас.

— Не ми звучи като казано от баща ми. Сигурен ли си, че си набрал правилния номер?

Лони се засмя. Каин го изгледа.

— Очаква обаждане като доказателство, че си жив. — Каин се отпусна на едно коляно и плъзна сандвичите с фъстъчено масло и конфитюр под преградата.

— Сега ли да му се обадя?

— Не на него. Сигурен съм, че си имате кодови думи.

— Мога ли да звънна на дядо си?

— Не. Искам някого извън семейството. Някой твой познат, кажи му да се обади на баща ти и да предаде, че си добре.

— И да плати откупа — добави Трип.

— Бъзикаш ли се с мен, или си тъп? Ако кажеш това, те няма да се обадят на баща ти. Ще потърсят ченгетата…

— Съжалявам, не исках да…

— Съвсем просто е, хлапе. Обади се на приятел. На някого, на когото имаш доверие. А той да предаде на твоя старец, че си жив и здрав. Толкова. Кратко и лесно.

— Добре. Дай ми телефон.

— Раздаваш заповеди точно като баща си, а? Ще го направя сутринта. Нека се поизпоти дотогава.