Омагьосаната вода

— Вече го направи. Сметна работата за толкова важна, че се отдели за няколко минути от компанията, за да състави доклада и веднага да го изпрати по бърз куриер.

— Великолепно! Виждате ли тази малка къща? Тук живее Ван Холмен.

Намираха се пред една невзрачна постройка, от чийто комин въпреки късния нощен час видяха да се издига гъст тъмен пушек, в който от време на време се примесваха проблясващи в червено и синьо искри. Заобиколиха два ъгъла и стигнаха до задната врата. При едно особено почукване от страна на Лангенау тя се отвори от само себе си и се затвори после зад тях без някаква видима помощ.

Като прекосиха един къс, тесен коридор, те се озоваха в окадено ниско помещение, чиято обстановка го характеризираше като лаборатория. Сред множество епруветки, реторти, тегели и разни чудновато оформени съдове клечеше едно бедно човече, което наглед не се поинтересува от влезлите, а продължи да наблюдава заставането на някаква металическа течност, излята в пясъчна форма. Едва когато се намираше в състояние на втвърдяване, то се надигна да поздрави пришълците. Това стана просто и със сърдечност. В него нямаше нищо от маниерите на шарлатаните.

— Хер барон — попита, — как стана така, че ви виждам днес толкова късно у дома си?

— Исках да ви представя синьор Казанова, който вероятно скоро ще има случай да ангажира вашето изкуство.

— Синьор Казанова от Венеция?

— Да — отвърна този.

— Е, тогава няма да е необходимо тепърва да се пробужда интереса ви. Вие вече сте ми известен с репутацията на добър химик.

— Вярно е, че навремето много се занимавах с химия, но не я докарах кой знае колко далеч.

— Скромен сте. Знам със сигурност, че притежавате много добри познания. Жалко само че учителите ви са се занимавали повече с алхимия вместо с истинска наука.

— Вие познавате мен, ученика, докато аз не съм чувал нищо за вас, майстора. Как стана така?

Дребното човече се усмихна леко на себе си.

— Истинското изкуство си стига само за себе си и не надава крясъци да го забележат. Въпреки това аз не съм толкова известен, както си мислите. Общувам дори с лица, които са си извоювали на територията на алхимията значително име. Познавате ли госпожа Д’Орфе от Париж?

— Даже се наричам неин приятел.

— Зная, защото тя често ми е говорила за вас, а там на масата още лежи последното й писмо, в което ви споменава. Всеки момент очаквам един мъж, когото преди няколко седмици видях при нея.

— Мога ли да науча кой е този мъж?

— Граф Дьо Сен Жермен.

— А! — извика удивено Казанова. — И графа ли числите към своите приятели?

— Аз? Хм-м! — Химикът поклати гордо глава. — Стотици хора го почитат почти като бог, ала аз го смятам за един умен шарлатанин, който добре умее да превръща за себе си дукатите на други в шестнайсеткаратово злато. Сега той е тук и посредством слугата си ме уведоми, че в настоящия час ще ми направи едно посещение. Наистина съм любопитен какво го води насам.

— Това е една щастлива случайност — обади се барон фон Лангенау. — Именно заради графа дойдохме при вас. Той е натоварен, или поне така си дава вид, да заложи скъпоценните камъни от френската корона срещу сумата от сто милиона и депозира най-големия диамант с молба за незабавно наброяване на сто хиляди гулдена. Казвам ви го, защото зная, че ще си мълчите. Приятелството между графа и краля на Франция трябва да е много искрено и изпълнено с доверие.

— Да — прибави Ван Холмен, — или вярата на графа в наивността на други хора е също толкова голяма. Аз отгатвам желанието, което искате да изразите към мен, така че не е необходимо да го казвате. Чувате ли този звук? Почука се. Ще отворя оттук. Влезте в това помещение! Той няма да забележи присъствието ви.

Отвори една скрита зад димника врата и вкара двамата мъже в една камерка, отделена от лабораторията само с една тънка стена, така че можеше да се чува всяка изговорена в нея дума. Те доловиха шум от отваряне и затваряне на врата и после станаха свидетели на един много важен разговор.

— Вие ли сте Ван Холмен?

— Да.

— Аз съм граф Дьо Сен Жермен.

— Тъй!

Графът много вероятно беше очаквал да направи впечатление. Простото „тъй“ на химика, изглежда, го подразни.

— Познавате ли ме?

— Не.

— Но мен ме знае цял свят и князе се домогват до моето благоволение.

— Тъй!

— Вие май малко или даже никак не общувате със света?

— Да.

— Дойдох при вас, за да ви предложа една много добра сделка.

— Тъй!

— Чували ли сте нещо за моята прочута аква бенедета?

— Не.

— Тази чудодейна напитка е най-голямата победа на човешкия дух. Който я употребява, никога няма да остарее и умре.

— Тъй!

— Трябваше да дам от нея на краля на Франция и маркиза Дьо Помпадур. Запасът ми отива към края си, а кралят ме моли за подновяване на дозата. За приготовлението на водата се нуждая от напълно обзаведена лаборатория и понеже не нося своите апарати, ви умолявам да ми отстъпите вашите за един час. Ще оставя ненарушено сегашното им състояние и като награда за вашата любезност ви предлагам този диамант. Приемате ли предложението ми?

— Да.