Нощен ездач

Мън взе ключа от болнавия на вид старец на рецепцията, който му съобщи, че навън било голямо гъмжило, и ги поведе през фоайето нагоре по стълбите. На първата площадка се обърна и рече, че съжалява, но мис Крисчън трябва да продължи, защото стаята е на последния етаж. И те отново тръгнаха подире му, а сетне свърнаха по мрачния коридор, чийто боядисан под бе застлан с червена пътека.

Стаята тънеше в полумрак, пердетата и транспарантите бяха спуснати и само една-единствена тъничка ивица светлина падаше върху килимчето. Въздухът бе неподвижен и прохладен. И понеже прозорците бяха затворени, врявата и оживлението на претъпканата улица като че ли изведнъж останаха нейде далеч, долитайки отвън неясно и приглушено. Мън пусна чантата си на пода и се обърна към тях:

— Оставям ви ключа, мистър Бил. Довечера, като се връщам, ще го взема от рецепцията — и понечи да му го даде.

— В никакъв случай! — възпротиви се Крисчън. — Ще ме изчакаш само да сваля от себе си прахоляка. Искам да си поговорим веднага, щом се отървем от нея — и той посочи дъщеря си.

— Е, добре — съгласи се с известна неохота Мън.

Не му се искаше, но подобно на мнозина други обикновено се улавяше, че прави точно онова, което каже Крисчън. Той се изтъпанваше пред теб с широко разкрачените си, винаги стегнати в ботуши къси яки крака и гръмогласно ревваше, като бясно размахваше едрите си ръчища или току стоварваше върху рамото ти червеникавата си космата лапа. Не че в това имаше нещо лошо, но без да знае защо, просто му се искаше да остане сам.

„Бива!“ — бе казал Крисчън.

Пърси Мън отиде до прозореца, дръпна пердетата, вдигна транспарантите, като пусна жарките лъчи да огреят стаята, и отвори прозореца. В същия миг уличната глъч ги връхлетя с цялата си сила, а Крисчън като по даден знак направи три бързи тежки крачки към прозореца и се надвеси над хорските глави. Мън на свой ред погледна с безразличие натам. От прозореца, докъдето поглед стигаше, се виждаха мудни върволици човешки тела, които се сливаха или разделяха по тротоарите и уличното платно, а сред тях бавно пъплеха каруци, двуколки и файтони. За миг лицето на Крисчън придоби сериозен и съсредоточен вид, който веднага премина в трескаво вълнение. Изправяйки се, той потупа Мън по гърба и възкликна:

— Ей богу, момчето ми, ще успеем! Ще успеем, ти казвам! Те са тук и ще го сторят! Сега ще им дадем да се разберат на тия мръсници!

— Дано — сви рамене Мън.

— Дано ли? — избухна Крисчън. — Никакво дано! То вече стана, бога ми! — И отново се извърна към прозореца, а чертите му за миг застинаха в същото онова равнодушно-съсредоточено изражение, от което, преди да изчезне, лицето му заприлича на лицето на спящ или молещ се човек. Сетне сякаш с мъка откъсна очи от гледката и безучастно попита: — Да ти се намират пешкири, Пърс?

Мън извади един от шкафа и уточни:

— Банята е по коридора вдясно.

— Почакай ме! — нареди Крисчън и излезе, затръшвайки вратата подире си.

Пърси Мън се върна до прозореца. Забелязал бе, че през цялото това време девойката беше стояла абсолютно неподвижно насред стаята, а синята кордела на шапката й, синята ленена пола и белият корсаж като че ли се бяха превърнали в ярък фокус, който караше стаята да изглежда някак малка и занемарена. И през ум не бе му минало, че е от хората, които могат да останат толкова време неподвижно. Сетне, докато гледаше през прозореца, усети приближаващите й стъпки. Не се чу нищо друго, значи бе застанала зад него. Той обаче продължи да гледа през прозореца, злорадо наслаждавайки се на това, че не се бе помръднал.

— Мистър Мън — промълви тя.

— Да, мис Крисчън? — отвърна той и се обърна, като се престори на стреснат, подобно на човек, сетил се за задълженията си на домакин. — Извинете!

— Вече разбрахте що за човек е татко — подхвана тя, като го гледаше право в очите.

— Да — отвърна той.

— Виждате какъв е. От това зависи целият му живот. Той не само иска да изкарва повече пари от реколтата си, това е едно на ръка. Има обаче и нещо друго.

— Навярно просто си търси правата — сви рамене Мън. — Всекиму се случва.

— Така е — съгласи се тя, — но има и още нещо.

Той посочи с ръка към улицата, където суматохата продължаваше, и забеляза:

— Такива като баща ви има много.

Тя пристъпи до прозореца и погледна към гъмжащия мравуняк. Сетне, сякаш замисляйки се, едва забележимо поклати глава и отвърна:

— Не, те не са като него.

— Може би — съгласи се той и отново леко сви рамене.

Отвърна поглед от нейния и пак насочи вниманието си към улицата. Не му се щеше да бъде груб, но не можа да се овладее. И понеже се държеше грубо, доядя го и на себе си, и на нея. Предположи, че е, задето с баща й набъркаха и Мей, а и заради начина, по който бе разговаряла с него. Виж я ти нея! Това, че бе живяла в Сейнт Луис, не й даваше право да се държи така! Той четири години бе следвал право във Филаделфия, но въпреки това не бе забравил какво е добро възпитание!

— Мистър Мън — подхвана тя.

— Да?

— А как ще свърши всичко?