Нощен ездач

— Не възнамерявам да се захващам с политика — отвърна Мън. Изобщо не възнамерявам, рече си той, макар че тя понякога се очертаваше в съзнанието му като някаква бъдеща възможност. Сетне тръсна глава и продължи: — Не, имам си достатъчно грижи с фермата и адвокатската кантора.

Ала още докато го казваше, му стана някак неудобно от тази лъжа, защото онова, което в миналото не бе нищо повече от една фантазия, от една смътна вероятност измежду многото, сега се загнезди в съзнанието му като нещо неизбежно — неоспоримо и примамващо.

И все пак, когато влязоха през сумрачния вход на банката, тази неизбежност отстъпи място на логичната, скептична аналитичност на ума му — негово обичайно състояние, и на удовлетвореността от досегашния живот. Политиците са роби, казваше си той понякога, пропъждайки случайно появилите се размисли. Ако изобщо искаше нещо от този живот, то това бе да е свободен, да е неподправен.

Когато влезе в продълговатото неуютно помещение над банката, където го тикна Крисчън, веднага забеляза изненадата върху лицата на насядалите вече около покритата със сукно маса — изненада, която не изчезна, а само леко намаля, когато Крисчън се появи след него и затвори вратата.

— Току-що срещнах мистър Мън и рекох да го доведа — заяви той. — Пърс е умна глава, господа, и може да бъде от полза на всички ни. — После се отправи към масата, сложи черното си бомбе върху зеленото сукно и измери насядалите с поглед, който сякаш се задържа цяла вечност върху лицето на всеки от тях.

Дявол го взел, помисли Мън, тоя си разиграва коня както си знае. Доведе ме само и само за да им докаже, че може да го направи, без да ги пита. Сетне чу Крисчън да казва:

— Знаех си аз, че ще се зарадвате, задето го доведох.

— Добре си сторил — обади се някой, но без особено въодушевление, както забеляза Мън.

— Ела тук, Пърс — разпореди се Крисчън, — искам да те представя на някои от тия приятели. Мистър Пийчъм и мистър Силс вече познаваш, но тук е и мистър Бърдън от Принстънския край.

Мън наистина познаваше Пийчъм и Силс, откакто се помнеше — и двамата бяха фермери от областта. Мистър Пийчъм беше висок, суховат, посивял, досущ като проповедник, с гърбав нос, върху който кожата се бе опънала като хартия, а мистър Силс бе дребен, безхарактерен наглед, невзрачен човечец, който за двайсетина години успя да превърне в същинска градина посталите нивя, откупени срещу неизплатени дългове, като при това се славеше с острия си хаплив език и голямата си благочестивост. Мън ги поздрави и се ръкува с тях. Сетне се здрависа и с мистър Бърдън — мургав, снажен мъж на средна възраст, който винаги говореше тихо.

Добре познаваше и някои от останалите. Сред тях беше мистър Морс, собственик на вестник в Милсбъро, капитан Тод — благовиден брадат мъжага, ветеран от Гражданската война, и мистър Дайси Шорт — все хора, които бе срещал по бардсвилските улици, откакто се помнеше. Докато се ръкуваше с тях, му се стори, че долавя известно безпокойство, дължащо се на неловкото положение, в което бяха изпаднали. След това стисна ръката и на сенатора Толивър. Приветлив, с разцъфнало в усмивка длъгнесто лице и орлов нос, той изрази увереност, че мистър Мън все ще ги научи на нещо.

— Едва ли — отвърна той, — а и се опасявам, че ви се натрапвам.

— И дума да не става! — отсече сенаторът Толивър. — Лично аз се радвам, че ви виждам отново!

Мън му благодари, ръкува се с още двамина, които не познаваше и чиито имена така и не запомни, и седна в другия край на масата върху стола, подаден му от Морс, който очевидно изпълняваше ролята на председател. Мястото беше лошо — точно срещу струящата от прозорците ослепителна светлина, но бе единственото, останало свободно, защото Крисчън с животинско задоволство бе стоварил туловище върху стола до сенатора и сега пухтеше през здравите си, пожълтели зъби и си вееше с бомбето.

Събранието не се различаваше от очакванията му, заключи Мън, но той така и не си бе направил труда предварително да си го представи. С безцветния си глас и с похват, който вероятно използва в мисионерските дружества и сбирките на църковните служители, Силс прочете дълъг списък от имена. Това бяха хората, на които според него можеше да се разчита, че ще подкрепят идеалите и целите на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн.

— А тези цели и идеали — прекъсна го Крисчън още преди да е подхванал поменика — са да принудят проклетите изкупвачи да ми плащат толкоз, колкото ми струва тютюнът!

При тези думи някой бе прихнал и едва сдържайки собствената си усмивка, Мън изведнъж си спомни изписалото се върху лицето на Крисчън сериозно и вглъбено изражение, когато за първи път бе погледнал през прозореца на хотелската стая към главите на уличната тълпа.

След като смехът секна, Селс се покашля леко и невъзмутимо повтори:

— … на които може да се разчита, че ще подкрепят целите и идеалите на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн — и започна да изрежда.