Нощен ездач

Ето го доминиращото тематично напрежение, което всъщност определя и цялостното творчество на Уорън. С дълбоката искреност на твореца той неведнъж е виждал застрашителното бреме, в което се е превърнала тази „американска свобода“, и неведнъж си е задавал въпроса как в едно общество, основано на надеждата за самоактуализация, но подложено на бруталните императиви на историята и случайностите, човекът наистина би могъл да се осъществи като човек. И като поет, и като прозаик, и като критик Робърт Пен Уорън неведнъж се е мъчил да внуши на своите сънародници, че положителните американски стойности, доколкото съществуват, съдържат в себе си зародиша на един трагичен провал. Движени от неконтролиран оптимизъм и чувство за непогрешима праведност — сякаш иска да каже той, — забравили тежките уроци на миналото си, американците живеят в постоянна опасност да допуснат щото гордостта им да се превърне в арогантност, т.е. в онази „гордост“, която вечно е била пролог към падение. В една своя лекция, озаглавена „Как да се възползваме от миналото“, прочетена през 1973 г. в университета Обърн, Уорън настоява, че чувството за историчност е от първостепенно значение както за индивида, така и за нацията, но едновременно с това прави реалистичната забележка, че простото изучаване на миналото само за себе си (както би трябвало да възприемем и „хрониката“ за нощните ездачи) не е в състояние да предложи лесни отговори на динамичните съвременни проблеми, нито пък може да предотврати рисковете от бъдещи грешки. „Бъдещето — казва той — винаги е било изпълнено с капани, а от историци не става нито премиер-министри, нито държавни секретари, нито дори съветници на президенти, крале или императори.“ Подобно на историята, смята Уорън, литературата ни предлага образа на човешката душа в схватка със съдбата си, но това е само половината от нещата. Литературата осигурява един допълнителен образ на това как писателят посреща образа на съдбата, от която именно се състои и самата творба. Тази двойственост според Уорън дава възможност на читателя да се сблъска, макар и посредством вживяване в нещо не свое, с личната си съдба и със себе си в момента на този сблъсък. В споменатата по-горе лекция Уорън обобщава тези свои разсъждения с мисълта на Анри Бергсон: „Литературата ни връща към самите себе си“. А сам добавя: „Истината, до която ни се иска да се доберем, е истината за нас самите, за нашата колективна човещина, отразена в проектирания образ на изкуството. Така ние откриваме едно възвисяващо съзнание и за първи път можем да видим както себе си в света така и света в себе си“. В една от многобройните си критически студии Робърт Пен Уорън се бе спрял на двама американски писатели — Хоторн и Фокнър, — които според него в борба с наследството на респективното си регионално минало са предложили на своите съотечественици изкуство от такъв порядък, който подхранва постепенно определящата им се самоличност и така довежда до една реалистична формулировка на погледа към бъдещето Уорън търси историческия мит (а понякога, както в „Нощен ездач“, и самата фактология), за да го оформи в универсална ирония. Съединените щати изобилстват на митове и повечето са самоизмамни, но Уорън се стреми към обхватен поглед, основан на прагматичното тълкуване на човешките ограничения и уважение към ирониите на историята. До такъв мит не може да се стигне чрез доктринерско опростяване, нито чрез благоговейни спомени за случаите на проявени национални добродетели. Ето защо — както го доказва писателят с цялото си досегашно творчество — това трябва да стане посредством болезнено честна оценка на обществото и личността, у които, колкото и болезнен да е този процес, истината трябва да възтържествува с цялата сила на разума.

Кръстан Дянков

Глава първа

Когато при първия рязък удар на спирачките влакът намали, наблъсканата в коридора тълпа неудържимо се люшна напред със смазващата съкрушителна мощ на свличаща се земна маса. Усетил тежестта на стоварващия се отгоре му човек, Пърси Мън се изопна назад, опитвайки се да се задържи, за да посрещне същинския удар, който подсъзнателно усещаше, че ще последва, но тъй и не успя. Прииждащата сила, която набъбваше като вълна по дългия коридор зад него го помете и запокити връз гърба на съседа. Той почувства как лицето му се отърка в рамото отпред и долови миризмата на потта и домашния сапун, с които синята риза бе изпрана. Разбра, че бе стъпил върху крака на човека.

Когато оня се извърна леко към него и той успя да види продълговатото му червендалесто и скулесто лице, човекът му се стори още по-висок.

— Прощавайте, така ви настъпих… рече — Пърси Мън.

— Че то да не би ти да си виновен? — отвърна другият. Замълча, позамисли се и додаде: — Тоя приятел хич не го бива да кара влак.

Пърси Мън поклати глава.

— Тъй си е, не го бива! — повтори човекът.

Сигурно наближаваме гарата, помисли си Мън, но тълпата беше прекалено гъста, за да може да погледне през прозореца. Влакът обаче постепенно забавяше ход.