Нощен ездач

— Егоистка си е, нали ти казах! — и Крисчън поклати унило глава. — Егоистка и себелюбка!

Синът на капитан Тод седеше на канапето до Пърси Мън. Леко наведен напред, с лакти, опрени на коленете, той наблюдаваше профила на Лусил Крисчън, като от време на време поглеждаше към съседа си и сякаш аха да му каже нещо. Мън реши, че е добро момче. Все още приличаше на капитана. И вероятно с времето приликата щеше да се засилва. У него нямаше и следа от способността на стария да се владее, нито пък от самоувереността му. Ала в крайна сметка знаеше ли човек какво щеше да излезе от момчето?

— Тази година свършвате, нали? — попита го Мън.

То изведнъж се изправи, обърна се към него и грейна от желание и стремеж да му се хареса.

— Да, сър, през юни. Ако не ми мине котка път — отвърна и може би щеше да каже още нещо, но се поколеба, а по лицето му плъзна руменина.

— В този район ли ще започнете работа?

— До много скоро имах такова намерение. Разбирате ли… — подхвана момчето и отново се поколеба, но продължи: — Бях решил да постъпя в кантората на един човек от Синсинати. Мистър Лайтфут се казва и преди време били приятели с баща ми. Там има много работа около железниците, а и някои големи компании от Охайо го наемат за своите дела. Него и съдружниците му де.

— Лайтфут… — повтори замислено Пърси Мън. — Лайтфут, казвате.

— Да, сър, Лайтфут, а името на кантората му е „Хейдън, Хюс и Лайтфут“. С татко служили заедно в Тенеси.

— В Тенеси ли?

— Да, сър, през войната, струва ми се. Но после той се преместил на Север. Веднъж, много отдавна, когато бях малък, дойде да види баща ми, но аз много слабо си го спомням. Пишат си от време на време или поне доскоро си пишеха. После отново го срещнах. И неговият син завърши „Уошингтън и Лий“, само че правото не му допадаше. Сега работи в някакъв вестник в Болтимор. Видях баща му, когато дойде в колежа да говори с Моуз за това, че оня не иска да става адвокат.

— Да се наредиш във фирма с такава голяма клиентела и добро име, е хубаво начало — рече Мън и кимна. — Дори мога да кажа, че по-хубаво в днешно време няма. Но на мен ми домиля за бащиния дом, нали тъй дълго отсъствах, докато се изуча. А и мама умря и всичко легна на моите ръце, та затова отворих кантора в Бардсвил и може би сгреших.

— Не, нямах предвид това! — запротестира момчето, но скоро спря, тъй като явно му стана неудобно. — Наистина нямах предвид това. И аз май съм на път да се откажа. Няма да ходя в Синсинати, както бях решил. Връщането ми за Коледа и… — краят на изречението увисна във въздуха.

— И може би ще загубите — отбеляза Мън и смукна от лулата си. — Чувам, че там била пара̀та. Оттатък реката. Защото, бог ми е свидетел, тук никаква я няма.

— Това не е важно. Точно…

— Важно е и още как, и днес по-важно няма.

Момчето извърна очи към другия край на стаята и Пърси Мън проследи погледа му. Наведен напред, с опрени на разкрачените си колене лакти и изопнати като лапите на булдог ръце, Крисчън разправяше някаква история. Чашата му стоеше на пода до него. Лусил Крисчън наблюдаваше баща си с такъв любящ интерес, че Мън за първи път изпита чувство на симпатия към нея. Забеляза, че и момчето я гледа. След малко то се обърна към него:

— Лусил, тоест мис Крисчън, ми разказа за първото голямо събрание при организирането на сдружението. Ех, защо не бях тук миналото лято, за да чуя речта ви! Тя цялата ми я предаде! Каза, че била чудесна и според нея всички много я харесали. Баща й, сенатор Толивър, всички!

— Чиста случайност — отвърна Мън.

Случайност, помисли си той и в съзнанието му с непреодолима сила нахлу онова усещане, изпитано в мига, когато онемял се бе изправил на трибуната пред насъбраното множество: безбрежната пустош на висналата, нажежена до бяло небесна синева, празнотата на всички онези лица, вдигнати под смазващата, мамеща го като пропаст светлина, пресъхналото му гърло. И старецът до трибуната, чието лице бе съзрял… Да, случайност. Както е случайност и това, че сега съм тук, реши той. И обхождайки с поглед просторната, уютна стая с мекия килим и изящната мебелировка, с играещите пламъци и познатите лица, осъзна колко силна е тази случайност — как той е тук, стоплен, нахранен и обграден от тези хора, които, стига да кажеше и една дума, щяха да се обърнат любезно към него; и колко е студено навън, как цялата околност се покрива със сняг, който ще заличи всички познати очертания, и как ако не бяха случайностите, съставляващи живота му, той можеше да бъде навън или някъде другаде, нещастен, окаян и сам. А така е с всекиго. При тази мисъл стаята и всичко наоколо изведнъж му се сториха нереални като в сън. Тресавището можеше да го погълне и може би вече го поглъщаше, а той още се взираше в него. Тръсна глава, за да се отърве от тази мисъл, и обръщайки се към своя събеседник, повтори:

— Чиста случайност.

— Да, но хората казват друго. Чували са ви пак да държите речи, но…

Мън погледна изкосо момчето.