Нощен ездач

— Да, ама Коледата минава зле, няма какво да подари на дечурлигата, вижда, че жена му си поплаква в кухнята, а някое от децата разказва какво са получили другите момчета — как синчето на Сълинс например излязло на пътя с нова пушка. Тогава той предполага, че Сълинс тайно е продал тютюна си по сегашните цени, нещо, което сдружението не прави. Запътва се към плевнята и се размисля. Все повече и повече го хваща яд и понеже си е кръгъл глупак, връща се у дома, откъсва лист от някоя тетрадка на децата, хваща молива и надрасква писмото. Грабва от плевнята канап, слиза на реката, нарязва малко върбови клонки и когато се стъмва, взема, че отива у Сълинови и ги мушва в пощенската кутия. Сетне — и Бърдън завърши някак неубедително — се връща у дома си.

Последва мълчание, през което тия, които го слушаха, сякаш смилаха думите му. Капитан Тод пръв наруши тишината:

— Господин председател — тихичко рече той, — струва ми се, че няма значение нито кой е написал писмото, нито пък защо. А и смятам, че ние като управителен съвет трябва да приемем, че извършеното злодеяние е злонамерено и да действаме както подобава. Господин председател — поколеба се той, а другите извърнаха глави към него, — предлагам управителният съвет на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн да изготви декларация, в която да осъди автора на полученото от мистър Бен Сълинс анонимно писмо, и да я предостави за публикуване на всички вестници в района.

— Подкрепям предложението — заяви Пърси Мън.

И то бе прието единодушно.

— Мен ако питате, добре сторихме, господа — отбеляза сенаторът, докато секретарят изготвяше декларацията. — Сдружението се бори за справедливост, но тя трябва да бъде постигната както си му е редът. Без излишно разпалване на страсти.

— Да не ви разправям колко ми трябва на мене, за да пламна — заяви Крисчън, без да адресира думите си към някого, и големите му зъби се жлътнаха в дружелюбна усмивка.

След петнайсетина минути въпросът очевидно бе забравен и след като Силс прочете декларацията, никой повече не заговори за това. Мън отново се сети за него едва късно вечерта, когато дамите си легнаха, а Крисчън започна да разправя какво знае за Бен Сълинс. Тъй или иначе, след като Силс, Бърдън и останалите си тръгнаха, никой вече не отвори дума за работа. Сестрата на сенатора, Лусил Крисчън и Мей слязоха от горния етаж и всички насядаха край огъня в дългата стая, през която се минаваше за библиотеката. Сенаторът започна да разказва вицове, от които всички се заливаха в смях, а той го правеше непринудено и с лекота, без изобщо да се стреми да става център на внимание. Мън обаче забеляза, че сестра му не само не се смее, но дори не се усмихва.

Тя седеше в малко кресло с подлакътници до камината като вдървена и изглеждаше някак самотна. Светлината в прозорците се стопяваше, наоколо гласовете не млъкваха, а погледът й блуждаеше нейде в пламъците. Ръцете й лежаха отпуснати с дланите надолу върху коленете, а те се очертаваха едри и ръбати под гънките на черната коприна. Но въпреки тази вглъбеност и липсата на интерес, от нея не се излъчваше нито пренебрежение, нито равнодушие. Пърси Мън реши, че тя по-скоро наподобява възрастен човек, седнал сред лудуващи деца. Веднъж, когато Мей я заговори, тя се наведе, защото очевидно не я беше чула, и попита: „Кажи, дете?“ Двете сякаш си допадаха.

Но когато същата вечер насядаха около масата и светлината падна точно върху лицето й, суровостта и огорчението се откроиха още по-ясно. Веждите й бяха скосени почти под прав ъгъл, скулите — високи, устата с големи, но стиснати волево бърни, а кокалестата й брадичка беше силно издадена напред. Носът някак наподобяваше орлов клюн. Очите й бяха хлътнали и имаха сиво-синкав цвят. Суровото й лице приличаше на гранитна скулптура, дялана, дялана и подир това захвърлена. Мън забеляза как костеливите й ръце с цвят на пръст улавяха приборите или вдигаха чашата и си припомни усещането, когато се ръкуваха сутринта.

След като приключиха с вечерята, те отново насядаха в продълговатата стая. Негърът влезе, за да сложи още дърва на огъня. Мъжете държаха чаши уиски и отпиваха на бавни пестеливи глътки. Хванала чаша портвайн, Лусил Крисчън шеговито се закани с глава на баща си, който току-що бе казал, че не разбира защо не обича да й викат Съки.

— Нямам нищо против името — отвърна тя, — стига обаче да го пазеше само за мен.

— Виждаш ли сега каква егоистка е, сенаторе — и Крисчън поклати глава към домакина.

Но тя отпи от виното и обясни:

— Не, ти наричаш тъй всяко животно из двора, а после и на мен така ми викаш! Кучета, крави, кобили, всички наред сме Съки. Все пак аз съм ти дъщеря.

— Добро си е името. Даже като се замисля, комай не се сещам за друго, дето така добре да приляга на жена. Винаги съм искал дъщеря ми да има най-доброто. Така де, още като се роди, рекох на жена си: „Щом искаш, кръщавай я Лусил, ама на мен тя толкоз ми харесва, че ще й викам Съки. Стига и занапред да хубавее!“

— Наред с петнайсетина птичаря и бог знае още колко хрътки!