Нощен ездач

След някое време се качиха на горния етаж. Сенатор Толивър показа на Мън стаята, пожела му приятна почивка и се отдалечи по коридора. Когато Мън влезе и затвори вратата след себе си колкото се може по-безшумно, мракът го връхлетя като жива твар и го сграбчи. Единственото, което усещаше в тази непрогледна тъмнина, бе някакво люшкане, някакъв барабанен грохот в главата. Досущ като люшкането на хоризонта, когато човек е в малка лодка, а всичко околовръст — и море, и небе — е потънало в мрак. Това е кипежът на собствената ми кръв, рече си той и захвана да се съблича, като пускаше дрехите в краката си, за да не събуди Мей. В стаята беше студено, но той само го знаеше, без да го усеща. Сети се за снега, който сигурно продължаваше да се сипе, студен и гальовен, върху земята като върху гола плът. Тогава го осени мисълта, че единственото, което знае откакто се помни, е този мрак, в който се взираше, това люшкане и кипежа на кръвта му. Беше впил очи в някаква тъма, която се намираше извън него и го обкръжаваше, а може би самият той бе тъмата, самият той с огромната си глава я обхващаше, обграждаше и очертаваше, а усилието да се взира в нея бе взиране навътре в себе си, в собствената си глава, която затваряше мрака и всичко останало. Тя обгръщаше и снега, който кротко се сипеше в тъмнината.

Когато се наведе, за да развърже и изуе обущата си, грохотът в главата му се усили, а ударите зачестиха, докато накрая се сляха в оглушителен нарастващ тътен. Съзнаваше, че ръцете му продължават да си вършат работата, но тъй както се осъзнава мисъл, а не движение. Когато свърши, изправи се и бученето престана. Изведнъж, сякаш за да му противодейства, настъпи тишина. После отново долови тласъците на кръвта си, само че този път по-леки и не така учестени. Подир малко до ушите му достигна някакъв друг, едва доловим звук, някакъв ритъм. Дишането на Мей. Реши, че е близо до леглото и се помъчи да си спомни в коя част на стаята се намираше то. Да, до вратата.

Напрягайки се в тъмнината, насочи цялото си внимание към този звук и му се стори, че той се усилва. Опита се да си я представи легнала — позата, изражението на лицето, далечно и унесено, но не можа. Образът не успя да се задържи в съзнанието му. Припламна и изчезна. Но равномерното и едва доловимо дишане беше реално, беше всичко. Невидимо и безименно, то събираше мрака като във фокус. Не съществуваше нищо друго.

Откъм леглото долетя шум.

— Пърс? — попита Мей с натежал от съня глас.

Не отговори веднага. Почувства се измамен, раздразнен и отчаян. Като човек, комуто са отнели току-що осенило го прозрение.

— Да — смънка той.

Желанието го бе напуснало.

Полетата осъмнаха в сняг. Утрото бе необичайно студено и ясно. Въздухът бе сякаш наситен с прозрачен, леденостуден блясък и цялата природа на свой ред го отразяваше. Обгърнати от този блясък, през ливадата бавно крачеха сенаторът, капитан Тод, Крисчън, Мън и Мей. На двайсетина ярда пред тях, с ясно очертани в ослепителната светлина силуети и врязващи се в снега сенки, вървяха Лусил Крисчън и синът на капитана. Сенаторът кимна към тях и подхвърли:

— Очевидно си допаднаха, нали, Бил?

— А на мен пък ми се види, че тя просто го търпи!

— Момчето не е виновно — намеси се Мей. — Тя е много красива, мистър Крисчън.

— Чак да не повярваш, като гледаш мен — отвърна той, но си личеше, че му е приятно. Сетне, сякаш за да засили кръвообращението си, плесна ръце, на които бе надянал ръкавици, мушна ги в джобовете на палтото и възкликна: — Чудесен ден!

— Прекрасен — съгласи се Мей. — Наистина прекрасен! Само че защо поне за Коледа не заваля? Вече изобщо няма сняг на този ден! — Тя обходи с поглед искрящия хоризонт и си пое дълбоко дъх, като че ли по този начин щеше да възприеме още по-цялостно далечната гледка.

Мън си спомни, че бе изрекла същите думи и заранта, когато погледна през прозореца и видя падналия сняг и яркото слънце. Спомни си също, че като забеляза радостта й, се сети как бе стоял в тъмнината предишната нощ, заслушан в равномерното й дишане, и го обхвана срам и угризение, сякаш й бе изневерил. А ето че сега, докато тя озарена от слънцето обгръщаше с поглед чистите, сияйни поля, случката от изтеклата нощ, а дори и тазсутрешният срам му се сториха неправдоподобни. Опита се да не мисли за това, но му струваше усилие да си го наложи и продължи да гледа мрачно след нея, докато тя се отдалечаваше с капитана и Крисчън.

Свел леко глава и сключил ръце на гърба си, сенаторът плавно и някак поверително заговори за събранието от предишния ден. Станало му приятно, заяви той, че Мън подкрепил предложението на капитан Тод да се изготви декларация, с която да се осъди анонимното писмо до мистър Сълинс. Драго му било, че успял да долови опасността от разпалване на неприязън и ненужни страсти в едно такова рисковано начинание, каквото е сдружението.

— Трябва да бъдем разумни — подчерта той — и да се пазим от крайности.