Никол

Някъде по средата на целия този театър Никол започна да се смее неудържимо. Това вече беше прекалено! А когато каютата се изпълни с платове, и двете седнаха на койката и избухнаха в смях. Целите бяха затрупани с пъстри платове — яркочервено, тюркоазеносиньо, зелено, жълто… Надпреварваха се, хвърляха ги една на друга, изпаднали в опиянение.

— Но най-хубавото още не сте видели! — извика Джени, докато развързваше дългите ленти от розова дантела и черен тюл от шапката в стил „норманди“. Едва ли не благоговейно тя отвори още един куфар, сложен най-отзад и извади огромен кожен маншон.

— Знаете ли каква е тази кожа? — Тя сложи маншона на скута на Никол.

Никол потопи лице в пухкавата мека кожа и забрави коприненото многоцветие по раменете и по врата си. Имаше само тази кожа, такава лека и тъмна, такава дълбока и нежна, да се удавиш в нея.

— Зибелин — каза тихичко тя с обожание.

— Да — каза Джени. — Зибелин.

Все още с маншона на скута си, Никол се огледа наоколо. Цялата каюта бе преобразена — дъга от багри, крещящи, меки, топли, тъмни, искрящи… Прииска й се да се потопи в тях, да забрави всичко. Откакто бе напуснала замъка на родителите си, сякаш и красотата в живота й бе изчезнала.

— Добре, с какво искате да започнем?

Никол погледна Джени и се разсмя:

— С всичко изведнъж! — Тя притисна маншона към гърдите си и с едно ритване вдигна от пода няколко щраусови пера.

Но чудодейката Джени продължаваше да бърника из куфарите. Тя извади няколко модни журнала — „Даидлдъф“ и „Галери ъф Фешън“.

— Вие просто трябва да си изберете оръжието, скъпа госпожо Армстронг, и аз ще ви покажа моя куфар, пълен с тежък метал, искам да кажа с игли и карфици!

— О, Джени, просто не мога! — Ала гласът й вече съвсем не звучеше убедително. Никол продължаваше да гали маншона и вече си мислеше дали не може да спи с него…

— Да не съм чула повече такива думи! Я махнете вече този маншон от ръцете си, та да започнем! В края на краищата имаме само около месец време.

ТРЕТА ГЛАВА

Беше вече началото на август 1794 г., когато малкото пощенско корабче влезе в пристанището на вирджинския бряг. Джени и Никол се бяха надвесили над перилата на десния борд и гледаха с копнеж към кея, зад който се тъмнееха гъсти гори. Чувстваха се като затворници, който най-после ще бъдат пуснати на свобода. През последните седмици от пътуването се говореше само за храна — за нещо прясно за ядене. Без да искат, непрекъснато започваха все едно и също: как ще напълнят цяла фруктиера с плодове, как ще има всякакви зеленчуци… И към всичко това масло и сметана! Джени постоянно мислеше за къпини — толкова много неща могат да се направят от тях, а Никол жадуваше за всичко свежо и зелено, което можеш да откъснеш от градината.

Запълваха безкрайните дни на пленничеството си с шиене, изпонашиха едва ли не всичките скъпи платове на рокли — било за Джейн, било за Никол. Сега Никол бе облечена в пола от муселин, цялата с избродирани по нея ситни виолетки и поръбена с виолетова панделка. Същата панделка бе вързана и в косите й. Носеше блуза с къс ръкав и топлите лъчи на залеза галеха голите й ръце.

За какво ли не си говореха двете през тези безконечни часове, докато шиеха и бродираха. На Никол се падна ролята на слушателка, защото тя нямаше желание да разговаря с никого за времето, в което я бяха разделили с родителите й, а още по-малко за ужасната раздяла с дядо й. На Джени тя разказа само за детството си в замъка, но описа замъка така, като че е обикновено имение. Охотно разказа за годината, прекарана с дядо й у мелничаря Мюлер. Джени истински се забавляваше, колко компетентно говори Никол за различните видове брашна и зърнени произведения.

През повечето време говореше Джени. Разказваше за детството си в планинската ферма, само на няколко мили от Ейръндел хол, така се казваше къщата на Клейтън. Била на десет години, когато се родил Клей. Джени разказваше как е носила момченцето на конче. По време на Американската революция Джени била почти на двадесет. Баща й, както и много други фермери във Вирджиния, насадил всичките си ниви с тютюн. И когато затворили английските пазари, фалирал. След това се преместил с Джени във Филаделфия. О, Джени ненавиждала този град. Когато баща й умрял, тя се върнала отново там, където бил нейният истински дом, във Вирджиния.

Заварила там един напълно променен Ейръндел хол. Родителите на Клей били починали от холера няколко години преди това. По-големият брат на Клей, Джеймс, се бил оженил за Елизабет Стрейтън, дъщерята на надзирателя на плантацията Армстронг. И тогава, докато Клей бил още в Англия, Джеймс и Елизабет загинали при злополука.

Момчето, което Джени знаела от едно време, вече не съществувало. На негово място сега тя намерила един амбициозен, непримирим млад мъж, който се изтрепвал от работа. Докато във Вирджиния плантациите фалирали една по една, Ейръндел хол процъфтявал и се разраствал все повече и повече.

— Ето там! — посочи Никол надолу към водата. — Това не е ли нашият капитан?