Нифрон се въздига

Само няколко минути дрямка, рече си тя. Тогава ще стана и ще видя как да се справя с недостига на зърно… и да погледна докладите за тормоз на затворниците.

Стотици въпроси крещяха за внимание, като например кому се полага да прибере зърното от земите на загиналите фермери. Притисната от недостига на храна и суровото време, тя се нуждаеше от бързо разрешение. Поне тези проблеми не я оставяха да мисли за нейната собствена загуба. Ратиборската битка тормозеше и Ариста, както всички останали в града. Не бе понесла видими поражения — болката й се дължеше на спомен, лице, което виждаше нощем, виденията съпроводени от разкъсваща сърцето болка. То никога нямаше да се излекува. Винаги щеше да има рана, белег, който да носи до края на живота си.

Когато се потопи в дрямка, дълго потисканите мисли за Емъри нахлуха в сънищата й. Седеше на ръба на леглото й, облян в лунна светлина. Дъхът й се накъсваше от очакване, когато тя се привеждаше напред да го целуне с усмихнати устни. Той внезапно се вцепени, от устата му бликна кръв — от гърдите му стърчеше стрела. Ариста се опитваше да плаче, ала не можеше да издаде нито звук. Дотук сънят не се отличаваше от предишните кошмари, но тогава Емъри заговори.

— Не остава време — рече той с настоятелно лице. — Вече всичко зависи от теб.

Тя се замъчи да запита какво иска да каже, когато…

— Ваше Височество — ръка нежно докосна рамото й.

Ариста отвори очи и видя Орин Флатли. Градският писар, някога отбелязвал ударите върху наказаните на площада, бе изявил желание да стане неин секретар. Хладната му ефикасност я бе накарала да се поколебае, ала в крайна сметка тя реши, че не е престъпление да си вършиш добре работата. Решението й се бе оказало правилно; той се оказа верен и усърден служител. И все пак бе притеснително да се събуди при безизразното му лице.

— Какво има? — тя обърса очи, търсейки сълзите, които би трябвало да бъдат там.

— Един човек настоява да ви види. Обясних, че сте заета, ала той настоява. Много е… — Орин се раздвижи неловко, — труден за игнориране.

— Кой е той?

— Отказа да се представи, ала каза, че го познавате. Твърди, че новините му са от първостепенна важност. Настоява да говори с вас незабавно.

— Добре — сънливо кимна Ариста. — Изпрати го след минутка.

Орин излезе. Тя поизглади роклята си, осигурявайки си поне частично достоен вид. Дългият живот сред простолюдието бе смъкнал доста границата на определяното от нея за допустимо. Оправяйки косата си пред огледалото, Ариста се зачуди къде ли е отишла принцесата на Меленгар — и дали ще се върне.

Докато се оглеждаше, вратата се отвори.

— С какво мога да…

На прага стоеше Есрахаддон, облечен в робата с неопределим цвят. Ръцете му бяха потънали в блестящите гънки. Брадата му беше по-дълга, в косата му се виждаше сиво. Изглеждаше по-стар, отколкото си го спомняше. Не бе виждала магьосника от онова утро край река Нидвалден.

— Ти пък какво правиш тук? — тонът й се вледени.

— И аз се радвам да ви видя, Ваше Височество.

Допусналият магьосника Орин все още не бе затворил вратите. Това се промени след кратък поглед от страна на Есрахаддон.

— Виждам, че се справяш добре и без ръце — рече Ариста.

— Човек се приспособява към нуждите си — отвърна той, сядайки насреща й.

— Не съм те поканила да сядаш.

— Не съм молил за разрешение.

Столът на Ариста я блъсна по краката, карайки я да се стовари в него.

— Как го правиш без ръце или звук? — рече тя, надвита от любопитството си.

— Не помниш ли как обяви уроците за приключени при последната ни среща?

Ариста отново се вцепени.

— Помня. Помня и как подчертах, че не желая да те виждам.

— Много хубаво. Обаче имам нужда от помощта ти да открия наследника.

— Отново го изгуби, а?

Есрахаддон не й обърна внимание.

— Можем да го открием с проста магия за местоположение.

— Игричките ти не ме интересуват. Чака ме град.

— Трябва да направим магията незабавно. Можем да я сторим тук и сега. Имам представа къде е, но времето ни притиска и не мога да си позволя да тръгна в грешната посока. Разчисти бюрото си и да започваме.

— Нямам намерение да върша нищо от сорта.

— Ариста, знаеш, че не мога да направя това сам. Трябва ми помощта ти.

Принцесата го прониза с поглед:

— Трябваше да помислиш за това преди да организираш убийството на баща ми. Ако има нещо, което трябва да сторя, то е, да поръчам екзекуцията ти.

— Не разбираш. Важно е. Хиляди животи са заложени на карта. Това е повече от твоята загуба. Много по-сериозно от загубата на стотица крале и хиляда бащи. Не си единствената, която страда. Нима мислиш, че съм се наслаждавал на хилядолетния престой в тъмница? Да, използвах теб и баща ти да избягам. Нуждата ме мотивира — защитаваното от мен е много по-важно от всеки друг индивид. Сега прекрати тези глупотевини. Времето ни изтича.