Неуговорени срещи

Кандид се обърна и продължи подир Нава. След тресавището да се върви по земята беше лесно, въпреки стръмнината. Крадците крещяха — на два, после на три гласа. Кандид се огледа за сетен път, крадците все така стърчаха насред блатото, в тинята, пълна с пиявици, не излизаха на сухото. Като видяха, че се обърна, отчаяно замахаха с ръце и един през друг закрещяха, трудно им се разбираше.

— Назад! — крещяха като че ли. — Наза-ад! Няма да ви пипнем! Ще си изпатите, тъпаци!

Не е толкова лесно — помисли Кандид със злорадство. — Самите вие сте тъпаци, знам ви вече. Я ме оставете… — Нава вече се беше скрила между дърветата и той побърза подир нея.

— Върнете се! Ще ви пу-усне-ем! — ревеше главатарят.

Не са грохнали съвсем, щом вдигат такава врява — се стрелна в главата на Кандид и той веднага помисли, че трябва да се отдалечат, а след това да си починат и да се почистят от пиявиците и кърлежите.

Трета глава

Селото беше твърде необикновено. Когато излязоха от гората и го зърнаха долу, в котловината, първо ги порази тишината. Толкова плътна тишина, че дори не се зарадваха. Селото беше триъгълно и поляната, на която се беше опънало, беше също триъгълна — широк глинест пущинак без нито един храст, без стръкче трева, сякаш обгорен и след това трамбован, съвсем мрачен, а от небето го откъсваха срасналите се корони на могъщи дървета.

— Не ми харесва това село — заяви Нава. — Тук едва ли ще измолим храна. Каква храна, щом и ниви си нямат, едничка само гола глина. Сигурно са ловци, хващат разни животинки и ги ядат, да ти се повдигне, като помислиш…

— Може да сме в селото на чудаците? — попита Кандид. — Може да е Глинестата поляна, а?

— Какво чудаково село бълнуваш? Чудаковото е село като село, като нашето село, само че в него живеят чудаци… Виж какво е мъртвило тук, не се виждат ни хора, ни деца, макар че децата може вече да са легнали… И защо ли не се виждат хора, Мълчане? Дай да не ходим в това село, хич не ми харесва…

Слънцето се скриваше и селцето в ниското потъваше в сумрак. Изглеждаше съвсем пусто, но не запустяло, занемарено или изоставено, а именно пусто, неистинско, сякаш не беше село, а декор. Да, помисли Кандид, сигурно няма смисъл да отиваме там, само че краката болят и друго си е под покрив. Да хапнеш нещичко. И нощ идва… Трябва, цял ден скитахме из гората, дори Нава е уморена, виси на ръката ми и не я пуска…

— Съгласен съм — каза той нерешително. — Няма да ходим.

— Няма, няма — отвърна Нава. — А като ми се яде? Докога ще стоим гладни? От заранта не съм хапвала… И тези твои крадци… Знаеш ли какъв апетит отварят? Виж, я хайде да слезем, да хапнем, пък ако не ни хареса, ще се върнем. Нощта ще бъде топла, без дъжд. Да тръгваме, какво чакаш!

Още в покрайнините някой ги повика. До първата колиба направо върху сивата земя лежеше сив, почти гол човек. Лошо се виждаше в здрачината, почти се сливаше с пръстта. Кандид различи само силуета му върху белезникавия фон на стената.

— Накъде? — попита човекът с немощен глас.

— Да пренощуваме — отговори Кандид. — Заранта ще поемем към Колибите. Изгубихме пътя. Бягахме от крадци и изгубихме пътя.

— Значи сами сте дошли? — рече човекът вяло. — Браво, добре сте направили… Влезте, влезте, че работа има много, а хората съвсем намаляха… — Той едва изговаряше думите, като че ли заспиваше. — А трябва да се работи… много трябва да се работи… много…

— Няма ли да ни нахраниш? — попита Кандид.

— Ние сега… — човекът произнесе няколко думи, които се сториха познати на Кандид, макар да знаеше, че никога по-рано не ги е чувал. — Хубаво, че момче е дошло, защото момчето… — и той отново заговори неразбираемо, странно.

Нава дръпна Кандид, но той с досада измъкна ръката си.

— Не те разбирам — рече той на човека, като се стараеше да го разгледа по-добре. — Кажи, ще се намери ли храна при теб?

— Ако бяхте трима… — каза човекът.

Нава дръпна Кандид с все сила и двамата се оттеглиха встрани.

— Болен ли е, какво му има? — каза Кандид сърдито. — Разбра ли какво мънка?

— Защо разговаряш, с него! — шепнешком рече Нава. — Че той няма лице! Как ще говориш с него, щом няма лице?

— Защо да няма лице? — изненада се Кандид и се огледа. Човекът не се виждаше — беше си тръгнал, а може би — разтворил в здрачината.

— Ами тъй — отвърна Нава. — Има очи, има уста, а лице няма… — Тя се сгуши в него. — Като мъртвак е — каза. — Но не е мъртвак, мирише, иначе целият е като мъртвак… Да идем в друга къща, ама храна няма да набавим, не се надявай.

Тя го помъкна към следващата колиба и те надникнаха вътре. Всичко в този дом беше непривично — нямаше постели, липсваше домашната миризма, беше пусто, тъмно, неприятно. Нава подуши въздуха.

— Тук нивга не е имало храна — каза тя с отвращение. — В тъпо село си ме домъкнал, Мълчане. Какво ще правим тук? Никога в живота си не съм виждала такива села. Нито деца пищят, нито някой ходи по улиците.

Продължиха нататък. Под нозете им се стелеше прохладен лек прах, не долавяха даже собствените си крачки, и в гората нищо не бухаше и не бълболеше, — както обикновено по вечерно време.