Неуговорени срещи

Пак се сети за мъртвака. Представи си как Хромавия, Пестника или Опашкаря неизтощимо бъбрят, фукат се и заплашват, мотаят се около този мъртвак, а след това, без да спират да се фукат или заплашват, за всеки случай поемат обратно към селото. Той се наведе и хвана мъртвака за краката. Краката му бяха още топли, но вече не обгаряха. Кандид рязко избута тежкото тяло в блатото. Тресавището шупна, зашумоля и се предаде. Мъртвакът изчезна, по тъмната вода побягна бръчка и угасна.

— Нава — рече Кандид, — върви в селото.

— Как ще вървя в селото — разсъдливо отвърна Нава, — щом ти няма да ходиш? Ако и ти беше тръгнал за селото…

— Престани да дрънкаш! — каза Кандид. — Веднага хуквай за селото и ме чакай там. И с никого не приказвай.

— А ти?

— Аз съм мъж — рече Кандид. — На мен никой нищо няма да ми направи.

— Ще ти направят, и още как! — възрази Нава. — Казах ти: ами ако са изродите? На тях им е все едно — мъж, жена, мъртвак, теб самия ще направят изрод, ще бродиш страшен, а вечер ще се срастваш с дърветата… Как да тръгна сама, нали може да са там отзад…

— Никакви изроди няма по света — не много уверено възрази Кандид. — Само лъжи…

Погледна назад. И там имаше завой, а какво има зад завоя, той не знаеше. Нава мърмореше много бързо и шепнешком, от което му ставаше особено неприятно. Той хвана тоягата по-удобно.

— Добре. Върви с мен. Само стой близо и ако ти заповядам нещо, веднага изпълняваш. Мълчи, затвори уста и мълчи чак до Колибите. Да тръгваме.

Тя, разбира се, не можеше да мълчи. Наистина вървеше наблизо, не притичваше напред и назад, но през цялото време мърмореше под носа си: отначало нещо за изродите, после за мазето, после за Хромавия — как двамината вървели тъдява и той й направил свирка… Минаха опасния завой, след това минаха още един опасен завой и Кандид се беше поуспокоил, когато от високата трева, точно от блатото насреща, мълчаливо се показаха и се спряха хора.

Ха сега де — уморено помисли Кандид. — Колко не ми върви. На мен през цялото време не ми върви. — Наведе се към Нава — главата й трепереше, лицето й се сгърчи.

— Не ме давай, Мълчане — мърмореше тя, — не искам с тях. Искам с теб, не ме давай…

Той погледна към хората, седмина бяха — все мъже, все брадясали до очите и всички с чепати тояги. Не бяха тукашни, облечени бяха не по тукашному, със съвсем други растения. Бяха крадци.

— Е, какво тъй се спряхте? — попита главатарят с дълбок, тътнещ глас. — Елате, лошо няма да ви сторим… Ако бяхте мъртваци, тогава, разбира се, иначе щяхме да говорим, ами, какво да говорим — грабваме чепатите и това ще бъде целият разговор… Накъде сте поели? Към Колибите, доколкото разбирам. Може, естествено може. Ти, татенце, хайде по пътя. А дъщеричката, разбира се, ще ни оставиш. И не я оплаквай, добре ще й бъде с нас…

— Не — намеси се Нава, — с тях не искам. Ти, Мълчане, така да знаеш — не искам с тях, крадци са…

Крадците се засмяха добродушно.

— А може би ще ни пуснете и двамата? — попита Кандид.

— Не — отвърна главатарят, — двамината не може. Наоколо се навъртат мъртваци, ще си загубиш дъщеричката, ще стане един път посестримка или друга някаква отрепка, а ние нямаме полза от това, пък и на теб, татенце, за какво ти е, сам помисли, ако си човек, макар наистина, и като човек да си някак особен…

— Момиче е още — каза Кандид, — защо да я позорите?

Главатарят се изненада:

— Защо ще я позорим? Няма да векува момиче, ще дойде време — жена ще стане, не някаква си посестримка, а жена.

— Лъже от край до край! — писна Нава. — Ти, Мълчане, не му хващай вяра, направи нещо по-бързо да ме отървеш, че то инак ще ме отмъкнат, както отмъкнаха дъщерята на Хромавия и оттогаз никой не я видя, не искам с тях, по-добре да стана посестримка. Виж какви са диви и гърчави, сигурно и за ядене нямат…

Кандид се огледа безпомощно, а след това му хрумна мисъл, която му се стори подходяща.

— Чуйте, хора — рече той умоляващо, — вземете ни двамината.

Крадците бавно се приближиха. Главатарят огледа Кандид от главата до петите.

— Не — отговори той. — За какво си ни потрябвал такъв? Вие, селските, за нищо не ставате, у вас няма храброст и не ми е ясно за какво живеете, вас човек може да дойде и с голи ръчички да ви хване. Не ни трябваш, татенце, някак странно говориш, откъде да те знам що за човек си, хайде ти върви на Колибите, а дъщеричката ни остави.

Кандид въздъхна дълбоко, стисна тоягата с две ръце и рече тихо:

— Бягай, Нава! Бягай, не се оглеждай, аз ще ги задържа!

Глупаво е, помисли. Ама колко е глупаво! Спомни си мъртвака, опнал се с глава в тъмната вода и приличащ на желе, затова вдигна тоягата над главата си.

— Брей-брей! — закрещя главатарят.