Неуговорени срещи

Кандид продължи. Безсмислено е да спори, нека върви. Развесели се дори, прииска му се да се счепка с някой, да размаха тояга, да излее на някого мъката и злобата, и безсилието, натрупвани толкова години. На крадците. Или на мъртваците. Има ли разлика? Нека си върви момичето. Жена ми е, деца не иска. Замахна здравата, шибна с пръчката прогизнал дънер край пътя и едва не се строполи: дънерът се разпадна и пръчката мина през него като през сянка. Изскочиха няколко пъргави сиви животинки и се гмурнаха в тъмната вода.

Нава вървеше наблизо — ту тичаше напред, ту изоставаше. Понякога го улавяше за двете ръце и увисваше доволна на тях. Говореше за обеда, който така умело скрила от стареца, че щели да го изядат дивите мравки, ако не била направила така, че мравките цял живот да не могат да стигнат до него, за това, че я разбудила някаква нахална муха и че като заспивала снощи, той, Мълчан, вече хъркал, а насън мърморел неразбираеми думи, и откъде знаеш такива думи, Мълчане, просто чудно, никой в нашето село не знае такива думи, само ти ги знаеш и винаги си ги знаел, даже когато беше съвсем болен…

Кандид слушаше и не слушаше, привичният дотеглив брътвеж попиваше в мозъка, той вървеше и тъпашки многословно мислеше защо не може за нищо да мисли, може да е от безкрайното ашладисване — единственото занимание в селото, когато не се занимават с приказки, а може да е от нещо друго… Може да е от целия сънлив, даже не първобитен, а направо растителен начин на живот, който води от онези отколешни времена, когато вертолетът с пълна скорост налетя на невидима преграда, поогъна се, счупи витло и като камък рухна в блатото… Сигурно тогава нещо ме е изхвърлило от кабината, помисли той. Изхвърлило ме е нещо тогава от кабината, за хиляден път помисли той. Ударило ме е нещото право в главата, така и не се оправих,… а ако не беше ме изхвърлило, щях да потъна в блатото заедно с вертолета, значи е добре, дето ме е изхвърлило… Внезапно се сети, че това е умозаключение, и се зарадва; струваше му се, че отдавна е изгубил способността да умозаключава и може да повтаря само едно: вдругиден, вдругиден…

Погледна Нава. Момичето висеше на лявата му ръка, гледаше го отдолу и разгорещено разказваше:

— Тогава те всички се скупчиха и стана страшно горещо, ти знаеш какви са горещи, а луна оная нощ изобщо нямаше. Тогаз мама започна да ме подбутва тихичко, изпълзях на четири крака между разкрачите им и повече никога не видях мама…

— Нава — рече Кандид, — пак разказваш тази история. Вече двеста пъти я разказваш.

— Ами че какво! — отвърна Нава изненадано. — Какъв си странен, Мълчане. Че какво друго да ти разказвам? Нищо друго не помня и не знам. Тъй де, няма да ти разказвам как миналата седмица двамина с теб копахме изба, ами че ти и сам го видя. Е, ако бях копала изба с някой друг, с Хромавия например или с Брътван… — Тя изведнъж се оживи. — Знаеш ли, Мълчане, че даже е интересно. Разкажи ми как двамата с теб копахме изба, още никой не ми го е разказвал, защото никой друг не видя…

Кандид отново се разсея. Бавно олюлявайки се, отстрани плаваха жълто-зелени буренаци, във водата някой сумтеше и въздишаше, с тънко жужене прелетя рояк белезникави бръмбари, от които правят спиртни настойки, пътеката под краката ставаше ту мека от високата трева, ту твърда от чакъла и трошляка. Жълти, сиви, зелени петна — няма за какво да се улови погледът, няма какво да запомниш. След това пътеката рязко сви вляво, Кандид направи няколко крачки и спря изтръпнал. Нава млъкна на средата на думата.

На пътя с глава в блатото лежеше голям мъртвак — ръцете и краката му разкрачени и неприятно извити, съвсем неподвижен. Лежи на изпомачканата, пожълтяла от горещините трева, пребледнял, плещест и отдалеч се вижда, че е жестоко пребит. Пльоснат като пелте. Кандид предпазливо го заобиколи. Разтревожи се. Побоят е станал току-що: превитите пожълтели тревички се изправяха пред очите му. Кандид бдително огледа пътя. Имаше доста следи, но той нищо не разбираше от тях, а съвсем близо пътят правеше нов завой и той не знаеше какво може да го очаква зад завоя. Нава гледаше мъртвака.

— Не са нашите — каза тя тихо. — Нашите не могат тъй. Пестника все плаши, но и той не може, само размахва юмруци… И от Колибите не могат така… Мълчане, да се връщаме, а? Ами ако са изродите? Казват, рядко се навъртали насам, но се навъртали. Дай по-добре да се върнем… И за какво си ме помъкнал в Колибите? Като че ли не съм виждала Колибите!

Кандид се раздразни. Какво ли означава това? Сто пъти е минавал по тази пътека и не е срещал нищо, което си заслужава да запомниш или обмислиш. А ето че когато тръгваш утре — даже не вдругиден, а утре, най-после! — тази единствена безопасна пътека става опасна… За Града може да се мине само през Колибите. Ако изобщо може да се отиде до Града, ако Градът изобщо съществува, пътят за него минава през Колибите…