Като се огледа бегло, той се приближи до масата, сложи куфарчето чанта върху пъстрата кърпа съвсем до нашия калъп и като си светеше с фенерчето, взе бавно и методично да оглежда рафтовете лавица по лавица, секция по секция. При това непрекъснато си мърмореше нещо под носа и до нас достигаха само отделни думи: „… Пфу, това всички го знаят… бъра-бъра-бъра… Най-обикновена илюзия… бъра-бъра-бъра… Само боклуци… бъра-бъра… Може би и не си е на мястото… Пъхнали са го някъде, заврели са го, скрили са го… бъра-бъра-бъра…“
Екселенц наблюдаваше всяко негово действие, сложил ръце на гърба, а на лицето му беше застинало много необичайно и неприсъщо за него изражение на някаква безутешна унилост или може би на унила скука, сякаш пред очите му ставаше нещо досадно, неописуемо отегчително, дошло му до гуша и в същото време натрапчиво, с което отдавна вече се е примирил и от което отдавна е изгубил надежда, че ще се избави. Признавам, в началото малко се учудих, че той се отказа от такова естествено намерение — да го сграбчи с две ръце и с удоволствие да го раздруса. Ала после, докато гледах лицето му, разбрах, че би било безсмислено. Да го раздрусваш и да не го раздрусваш — нищо няма да се промени, всичко пак ще си дойде на мястото: той все ще лази и ще тършува, ще си мърмори под носа, ще стои с един крак в канавката, ще катурва експонатите в музеите и ще проваля грижливо обмисляните и подготвяни операции…
Когато старецът се добра до най-далечната секция, Екселенц въздъхна тежко, отиде до масата, приседна на края до чантата и рече кисело:
— Е, и какво търсите там, Бромбърг? Детонаторите ли?
Старецът Бромбърг изпищя високо и се метна встрани, като събори една маса.
— Кой е тука? — зарева той, като трескаво шареше с лъча на фенерчето около себе си. — Кой си ти?
— Ами аз съм, аз! — отвърна още по-кисело Екселенц. — Престанете да треперите!
— Кой е? Вие ли сте? Да ви вземат мътните! — Лъчът се спря на Екселенц. — А! Сикорски! Е, така си и знаех!…
— Махнете това фенерче — нареди Екселенц и прикри очите си.
— Моля да не ми крещите! — изписка Бромбърг, но отмести лъча. — И да не сте посмели да се докоснете до чантата ми!
Екселенц стана и тръгна към него.
— Не смейте да се приближавате до мен! — зарева Бромбърг. — Да не съм ви някое хлапе! Засрамете се! Та вие сте старец!
Екселенц отиде до него, взе фенерчето и го сложи на най-близката маса с рефлектора нагоре.
— Седнете, Бромбърг! — каза той. — Трябва да поговорим.
— Тези ваши разговори… — промърмори Бромбърг и седна.
Невероятно беше, но сега той изглеждаше съвсем спокоен. Бодър старец, внушаващ уважение. Според мен даже беше весел.
4 юни 78 година
Айзък Бромбърг. Битката между железните старци
— Хайде да се опитаме да поговорим спокойно — предложи Екселенц.
— Да се опитаме, да се опитаме! — бодро отвърна Бромбърг. — А кой е този младеж, който подпира стената до вратата? Снабдили сте се с телохранител, а?
Екселенц не отговори веднага. Може би възнамеряваше да ме отпрати. „Максим, ти си свободен“ — и аз, разбира се, щях да си отида. Но бих се обидил и Екселенц естествено разбираше това. Впрочем напълно допусках, че има и още някои съображения. Така или иначе той махна с ръка към мен и каза:
— Това е Максим Камерер, сътрудник на „Комкон“. Максим, това е доктор Айзък Бромбърг, който се занимава с история на науката.
Аз се поклоних, а Бромбърг незабавно заяви:
— Така си и знаех. Разбира се, дострашало ви е, Сикорски, че няма да се справите сам с мене… Седнете, седнете, младежо, и се настанете по-удобно. Доколкото познавам вашия началник, разговорът ни ще бъде дълъг…
— Седни, Мак — каза Екселенц.
Седнах в познатото ми кресло за посетители.
— И така, чакам вашите обяснения, Сикорски — рече Бромбърг. — Какво означава тази засада?
— Виждам, че доста се уплашихте.
— Глупости! — мигновено избухна Бромбърг. — Каква нелепост! Слава богу, не съм от плашливите! И наистина, ако някой може да ме изплаши, Сикорски…
— Но вие заревахте така ужасно и съборихте толкова много мебели…
— Е, какво пък, ако и над вашето ухо в абсолютно пуста сграда нощем…
— Абсолютно никаква работа нямате да ходите в абсолютно пусти сгради нощем…