Неуговорени срещи

— Може би. Но работата не е там. Не е важно какво е имал предвид Лев Абалкин. Важно е другото — реакцията на главанаците. Впрочем не си блъскай главата. Ти ми донесе важна информация. Благодаря. Доволен съм. И ти бъди доволен.

Отново се захванах да скубя репеите. Не ще и дума, той несъмнено беше доволен. Големите му зелени очи така горяха, че даже в полумрака на кабината се виждаше. По същия начин ме бе гледал, когато аз, млад, весел, запъхтян, му докладвах, че Прещ Хрисимия най-сетне е заловен на местопрестъплението и седи долу в колата със затъкната уста, готов за употреба. Аз хванах тогава Хрисимия, но и хабер нямах за това, което Странника много добре е разбрал: край вече на саботажите и ешелоните със зърно още утре тръгват към Столицата…

Ето и сега той явно разбираше нещо такова, за което даже и хабер нямах, а пък аз не изпитвах поне най-обикновено задоволство. Никого не бях хванал, никой не чакаше за разпит със затъкната уста, а един загадъчен човек с осакатена съдба тичаше насам-натам по огромната приветлива Земя, въртеше се, без да си намери място, мяташе се като отровен и сам тровеше всички, които срещнеше, с отчаяние и обида, предаваше и сам ставаше жертва на предателство…

— Още веднъж ти напомням. Мак — неочаквано каза Екселенц, — че той е опасен. И става още по-опасен, защото сам не знае за това.

— А бе що за човек е той, дявол да го вземе? — попитах аз. — Да не е някой побъркан андроид?

— При андроида не може да има тайна на личността — каза Екселенц. — Не се отклонявай.

Напъхах репеите в джоба на якето си и се облегнах в креслото.

— Сега можеш да си отиваш вкъщи — каза Екселенц. — До деветнайсет нула нула си свободен. След това бъди наблизо, в чертите на града, и чакай да те извикам. Възможно е тази вечер той да се опита да проникне в музея. Тогава ще го заловим.

— Добре — казах аз без всякакъв ентусиазъм.

Той преценяващо ме оглежда от главата до петите и казва:

— Надявам се, че си във форма. Ще го заловим двамата, а аз съм вече твърде стар за такива упражнения.

4 юни 78 година Музеят за извънземни култури. Нощ

В 01:08 часа радиогривната на китката ми изписуква и приглушеният глас на Екселенц промърморва в скоропоговорка: „Мак, музеят, главният вход, бързо…“

Затръшнах купола на кабината, за да не се хлопне във въздуха, и форсирах двигателя от място. Глайдерът излетя право нагоре като свещ в звездното небе. Три секунди за убиване на скоростта. Двайсет и две секунди планиращ полет за ориентиране. Звездният площад беше пуст. Пред главния вход също нямаше никой. Странно… Аха. От кабината на нулевия транспорт до ъгъла на музея се появява черна кльощава фигура и бързо се понася към главния вход. Екселенц.

Глайдерът безшумно кацна пред главния вход. Незабавно на пулта светна сигнална лампичка и мекият глас на кибернетичния инспектор каза с укор: „Кацането на глайдери на Звездния площад не е разрешено…“ Отворих купола и скочих на земята. Екселенц вече се занимаваше с вратата, като нагласяваше магнитния шперц. „Кацането на глайдери на Звездния площад…“ — убедено повтаряше кибернетичният инспектор по радиото.

— Накарай го да млъкне… — промърмори едва чуто Екселенц, без да се обръща.

Затворих купола. В същия миг главният вход зейна широко.

— След мен! — мимоходом каза Екселенц и се гмурна в мрака.

Той се носеше пред мен с огромни безшумни скокове, дълъг, кльощав, ъгловат, отново лек и пъргав, облечен в черно, същинска сянка на средновековен демон, и за момент си помислих, че сигурно никой от днешните наши сополанковци не е виждал Екселенц такъв, а такъв го знаят може би само старият Слон и, да речем, Петър Ангелов, и аз — преди петнайсетина години.

Той ме водеше по сложен криволичещ път от зала в зала, от коридор в коридор, като безпогрешно се ориентираше между стойките и витрините, сред статуите и моделите, приличащи на уродливи механизми, и сред механизмите и апаратите, приличащи на уродливи статуи. Никъде не светеше — очевидно автоматиката беше изключена предварително, — но той нито веднъж не сгреши и не сбърка пътя, макар да знаех, че нощем вижда много по-зле от мене. Да, здравата се беше подготвил за този среднощен удар нашият Екселенц и засега всичко вървеше доста, доста добре, ако не смятаме дишането. Той дишаше твърде шумно, ала тука вече нищо не можеше да се направи. Възрастта се обаждаше. Проклетите години.

Внезапно той се спря и щом застанах до него, стисна с пръсти рамото ми. В първия момент се уплаших, че сърцето му не е издържало, но тутакси разбрах: пристигнали сме на мястото и той просто си поема дъх.

Огледах се. Всичко това вече бях виждал — празните маси, рафтовете край стените, натъпкани с чудесии от други планети, ксенографските проектори на отсрещната стена. Вече бях идвал тук. Това беше работилницата на Майя Тойвовна Глумова. Ето там беше нейната маса, а на ей това кресло седеше журналистът Камерер…