Неуговорени срещи

— Чудесно! — каза Бромбърг, като внезапно отново се успокои. Той пъхна ръка в джоба на белия си шлифер, измъкна оттам и тресна на масата пред Екселенц някакъв блестящ предмет. — Ето го моя ключ. На мене както на всеки сътрудник на музея се полага ключ от служебния вход и аз се възползувах от него, за да дойда тук…

— Посред нощ и въпреки забраната на директора на музея?

Екселенц нямаше ключ, а магнитен шперц, и не му оставаше нищо друго, освен да напада.

— Посред нощ, но все пак с ключ! А къде е вашият ключ, Сикорски? Покажете ми, моля, вашия ключ!

— Нямам ключ! Той не ми трябва! Аз съм тук да изпълнявам дълга си, а не защото някаква муха ми е влязла в главата! Разбра ли, стар истеричен глупако!

И каква стана тя тогава! Сигурен съм, че никога по-рано стените на тази скромна работилница не са слушали такива експлозивни ревове, примесени с прегракнали крясъци. Такива епитети. Такава вакханалия от емоции. Такива абсурдни доводи и още по-абсурдни контрадоводи. Какво да говорим за стените! В края на краищата това бяха стени на тихо академично заведение, отдалечено от житейските страсти. Но аз, човек на години, уж врял и кипял, даже аз никога и никъде не бях чувал нещо подобно, поне от Екселенц.

Бойното поле постоянно се забулваше в толкова дим, че вече не можеше да се различи за какво спорят, а само като нажежени гюллета стремглаво летяха едни срещу други най-различни „безотговорни клюкари“, „феодални рицари на плаща и кинжала“, „общественици-провокатори“, „плешиви агенти на тайната служба“, „склеротични демагози“ и „тайни сатрапи на идеи“. А пък по-малко екзотичните „стари магарета“, „злобни мухльовци“ и „грохнали дъртаци“ валяха като град подобно на шрапнели…

Обаче от време на време димът се разсейваше и тогава пред измъчения ми и омаян поглед се разкриваха наистина изумителни ретроспекции. Тогава разбирах, че сражението, на което станах случаен свидетел, беше само една от безбройните, невидими за света схватки от негласната война, започнала още във времената, когато моите родители едва са завършвали училище.

Доста бързо си спомних кой е този Айзък Бромбърг. Разбира се, бях чувал за него и по-рано, може би още когато като сополиво хлапе работех в Групата за свободно търсене. Една от неговите книги — „Какво се случи в действителност“ — безспорно бях чел: това беше историята на „Масачузетския кошмар“. Помня, че тази книга не ми хареса — твърде много напомняше памфлет, авторът твърде ревностно смъкваше романтичното було от тази наистина страшна история и твърде много място беше отделил на подробностите от дискусиите за политическите принципи на подхода към опасните експерименти, а по онова време никак не се интересувах от тези дискусии.

Впрочем в определени кръгове името на Бромбърг беше известно и се ползваше с достатъчно уважение. Той можеше да се нарече представител на „крайно левите“ в известното движение на дзиюистите, основано още от Ламондуа, което беше провъзгласило правото на науката да се развива без ограничения.

Екстремистите от това движение изповядват принципи, които на пръв поглед изглеждат съвсем естествени, а на практика постоянно се оказват неизпълними при което и да е равнище на развитие на човешката цивилизация (помня страшния шок, който изпитах, когато се запознах с историята на цивилизацията на Тагора, където тези принципи са се спазвали категорично от незапомнените времена на тяхната Първа промишлена революция).

Всяко научно откритие, което може да бъде направено, непременно ще бъде направено. На този принцип трудно може да се възрази, макар че и тук възникват редица уговорки. А какво да правим с откритието, което вече е направено? Отговорът е: да се контролират последствията от него. Много добре. А ако не предвидим всички последствия? Ами ако надценим едни последствия, а подценим други? Ако най-сетне ни стане съвсем ясно, че просто не сме в състояние да контролираме дори най-очевидните и неприятни последствия? Ако за това са необходими неимоверно много енергетични ресурси и морални усилия (както в случая с Масачузетската машина, когато пред очите на смаяните изследователи се зародила и взела да набира сили нова нечовешка цивилизация на Земята)?

Да се прекрати изследването! — заповядва обикновено в такива случаи Световният съвет.