Неуговорени срещи

Журналистът Камерер (пък, да си призная, и аз) наблюдаваше с възхищение, преминаващо в преклонение, как този юноша с нежното лице на романтичния поет внезапно лудо се облещи и като сви изящните си устни в невероятна фуния, защрака, закряка и загука за трийсет и трима главанаци наведнъж (нощем в мъртвата гора, до разнебитеното бетонно шосе, под мътно фосфоресциращото небе на Саракш) и тези звуци изглеждаха съвсем на място в този сводест пуст бункер с голи грапави стени. После той млъкна и сведе глава, като се вслушваше в сериите прищраквания и гукания, с които му отговаряха, а устните и долната му челюст продължаваха чудновато да мърдат, сякаш той ги държеше в постоянна готовност да продължат беседата. Това зрелище беше по-скоро неприятно и при цялото си преклонение журналистът Камерер сметна, че все пак ще бъде по-деликатно да отмести погледа си.

Впрочем разговорът не продължи много дълго. Александър Б. се облегна на стола и като масажираше внимателно долната си челюст с дългите си бледи пръсти, каза, леко задъхвайки се:

— Струва ми се, че той се съгласи. Впрочем не искам твърде много да ви обнадеждавам, защото съвсем не съм сигурен, че той правилно разбира всичко. Улових два смислови слоя, но според мен имаше и трети… С една дума вървете през моста по пътеката, която води в гората. Той ще ви посрещне там или по-точно ще ви види… Не. Как би могло да се каже… Знаете, че не е толкова трудно да се разберат главанаците, колкото да се преведе. Ето например тази рекламна фраза: „Ние сме любознателни, но не сме любопитни.“ Между другото това е образец на добър превод. Под „не сме любопитни“ може да се разбира, че „не любопитствуваме напразно“, но и в същото време — „не сме интересни за вас“. Разбирате ли?

— Разбирам — каза журналистът Камерер, като слезе от масата. — Той ще ме види и тогава ще реши заслужава ли си да разговаря с мен. Благодаря за старанието.

— Какво старание! Това е мое задължение, което върша с удоволствие… Почакайте, вземете моята мушама, навън вали…

— Благодаря, няма нужда — каза журналистът Камерер и излезе под дъжда.

3 юни 78 година Главанакът Шчекн-Итрч

По местното време беше около три часът сутринта, цялото небе беше забулено, а гората беше гъста и този нощен свят ми се струваше сив, плосък и възмътен като лоша старинна снимка.

Разбира се, той пръв ме откри и сигурно пет минути, а може би и през всичките десет минути е вървял успоредно с мене, като се е крил в гъстите храсталаци. Когато най-сетне го забелязах, той разбра това почти мигновено и веднага се появи на пътеката пред мен.

— Тук съм — заяви той.

— Виждам — казах аз.

— Тук ще говорим — рече той.

— Добре — казах аз.

Той веднага седна съвсем като куче, което разговаря със стопанина си — едро, охранено куче с голяма глава, малки стърчащи триъгълни уши и големи кръгли очи под масивното широко чело. Гласът му беше дрезгав и той говореше без ни най-малък акцент, така че само кратките отсечени фрази и малко прекалено ясната артикулация издаваха в говора му чужденеца. И още нещо — от него понамирисваше. Но не на мокра кучешка козина, както би могло да се очаква. Миризмата по-скоро беше неорганична — нещо от рода на нагрят колофон. Странна миризма, повече на механизъм, отколкото на живо същество. Спомням си, на Саракш главанаците съвсем не миришеха така.

— Какво искаш? — попита той направо.

— Казаха ли ти кой съм?

— Да. Ти си журналист. Пишеш книга за моя народ.

— Не е точно така. Пиша книга за Лев Абалкин. Ти го познаваш.

— Всеки от моя народ познава Лев Абалкин.

Това беше ново за мене.

— И какво мисли твоят народ за Лев Абалкин?

— Моят народ не мисли за Лев Абалкин. Той го познава.

Изглежда, нагазихме в някакви лингвистични блата.

— Исках да попитам как се отнася твоят народ към Лев Абалкин?

— Той го познава. Всеки. От раждането до смъртта си.

Посъветвах се с журналиста Камерер и решихме засега да оставим тази тема.

— Какво можеш да разкажеш за Лев Абалкин? — попитахме ние.

— Нищо — кратко отвърна той.

Ето от това се страхувах най-много. До такава степен се страхувах, че подсъзнателно отхвърлих самата възможност да стане така и съвсем не бях подготвен за това. Обърнах се по най-жалкия начин, а той вдигна предната си лапа към муцуната и взе шумно да гризе между пръстите си. Не по кучешки, а така, както понякога правят нашите котки.

Все пак запазих достатъчно самообладание, за да съобразя навреме, че ако този пес сапиенс наистина не е искал да има нищо общо с мен, той просто би отказал да се срещнем.

— Зная, че Лев Абалкин ти е приятел — казах аз. — Живели сте заедно, работили сте заедно. Много земляци биха искали да знаят какво мисли за Абалкин неговият приятел и сътрудник от народа на главанаците.

— Защо? — отново кратко попита той.

— Жизнен опит — отвърнах аз.

— Безполезен опит.

— Безполезен опит няма.

Сега, три се захвана с другата лапа и след няколко секунди промърмори неразбираемо:

— Задавай конкретни въпроси.

Позамислих се.