Некромантът

Пернел прокара пръст по един от тях и той почерня от плесен. Тя го вдигна да го покаже на съпруга си.

— На мен ли го казваш?

— Двамата с доктора се бихме — рече той тихо.

— Виждам — отвърна Пернел с усмивка. — И ти победи.

— Е, победата е относително понятие… — Никола отвори вратата в дъното на коридора и влезе в книжарницата. — Боя се, че магазинът не е в особено добро състояние. — Той се протегна назад, хвана жена си за ръката и я въведе в голямата, пълна с книги стая.

— О, Никола… — въздъхна Пернел.

Книжарницата беше съсипана.

Дебел слой зелено-черна плесен покриваше всичко, а миризмата на сяра бе непоносима. Навсякъде лежаха книги — с откъснати страници, съдрани корици, пречупени гръбчета, — сред разбитите и натрошени маси и рафтове, на които бяха стояли. Огромно парче от тавана липсваше и мазилката висеше като прокъсан плат, разкривайки дървени греди и жици. На мястото на входа към мазето зееше дупка, а дървото по края й бе изгнило до мръсна черна каша, покрита с петна от гъбички. Малки гърчещи се бели личинки пълзяха сред тази гнусотия. Ярко оцветеният килим, който бе покривал пода, се бе превърнал в грозен и сив разнищен парцал.

— Унищожение и развала — промърмори Пернел. — Визитната картичка на Дий. — Високата елегантна жена запристъпва внимателно през стаята. Всичко, което докоснеше, или се разпадаше на прах, или се пръсваше на облаче от прашинки. Дъските на пода бяха меки и лепкави и скърцаха зловещо при всяка крачка, заплашвайки да пропаднат под нея. Пернел застана по средата на стаята, сложи ръце на кръста си и бавно се завъртя. Големите й зелени очи се наляха със сълзи. Беше обичала тази книжарница; тя бе техен дом и смисъл на живота им в продължение на десет години. През вековете двамата бяха сменили много професии, но тази книжарница й напомняше по-силно от всичко за ранните й години с Никола, когато той бе писар и книжар в Париж през четиринайсети век. Тогава те бяха прости, обикновени хорица, водещи съвсем банален живот, до онзи съдбовен ден, когато Никола купи Сборника, „Книгата на Авраам Мага“, от закачуления мъж с поразително сините очи. В онзи ден скучният им живот свърши и те навлязоха в света на необикновеното, където нищо не бе такова, каквото изглеждаше, и не можеше да имаш доверие на никого.

Тя се обърна да погледне съпруга си. Той не бе мръднал от вратата и покрусено оглеждаше книжарницата.

— Никола — каза Пернел тихо и когато той вдигна поглед, тя осъзна колко се е състарил през последната седмица. От векове насам външността му се бе изменила съвсем малко. С ниско остриганата си коса, гладкото си лице и бледите си очи, той винаги бе изглеждал на около петдесет — възрастта, на която беше когато започнаха да правят отварата за безсмъртие. Днес изглеждаше поне на седемдесет. Голяма част от косата му липсваше и по челото му имаше дълбоки бръчки; други прорязваха ъгълчетата на хлътналите му очи, а по обратната страна на дланите му се бяха появили тъмни петна.

Алхимика забеляза, че тя го гледа, и се усмихна тъжно.

— Знам. Изглеждам стар… но все пак не твърде зле за човек, живял шестстотин седемдесет и седем години.

— Седемдесет и шест — поправи го нежно Пернел. — Остават ти още три месеца, докато направиш седемдесет и седем.

Никола пристъпи напред, взе Пернел в обятията си и я притисна силно.

— Не мисля, че ще отпразнувам този рожден ден — каза той много тихо, приближил устни до ухото й. — През последната седмица използвах по-голяма част от аурата си, отколкото през последните двайсет години. А без Сборника… — Гласът му заглъхна. Не беше нужно да довършва изречението. Без заклинанието за безсмъртие, което се появяваше веднъж месечно на седма страница на Сборника, двамата с Пернел щяха да остаряват и смъртта им щеше да настъпи, щом насъбраните години ги застигнеха.

Пернел изведнъж отблъсна съпруга си.

— Още не сме мъртви! — тросна се тя и гневът я накара да мине на провинциалния френски от своята младост. — И по-рано сме били в тежки ситуации — и сме оцелявали. — Съвсем слаба следа от аурата й запука около нея и от плътта й се извиха леденобели струйки дим.

Никола отстъпи и скръсти ръце на тесните си гърди.

— Но винаги сме имали Сборника — напомни й той на същия език.

— Сега не говоря за безсмъртието — рече Пернел и бретонският й акцент се усили. — Ние сме живели векове, Никола, цели векове. Не ме е страх да умра, защото знам, че когато си отидем, ще си отидем заедно. Това, което би било непоносимо, е да продължа да живея без теб.

Алхимика кимна, без да има куража да проговори. Не можеше да си представи живота без Пернел.