Некромантът

Глава 1

— Не мислех, че отново ще видя това място — каза Софи Нюман.

— Не мислех, че ще съм толкова щастлив да го видя — добави Джош. — Изглежда… не знам. Различно.

— Същото си е — каза близначката му. — Ние сме се променили.

Двамата вървяха по Скот Стрийт в Пасифик Хайтс към къщата на леля им Агнес на ъгъла със Сакраменто Стрийт. Бяха видели за последно къщата преди пет дни — в четвъртък, 31 май, — когато тръгнаха за работа: Софи — в кафенето, а Джош — в книжарницата. Беше съвсем обикновен ден… но и последният обикновен ден, който щяха да преживеят.

Същия ден светът им се бе променил завинаги, а самите те — както физически, така и умствено.

— Какво ще й кажем? — попита неспокойно Джош.

Леля Агнес беше на осемдесет и четири и макар че я наричаха леля, тя всъщност нямаше кръвно родство с тях. Софи смяташе, че може да е била сестра на баба им… или пък братовчедка, или може би просто приятелка, но не беше сигурна. Леля Агнес бе мила, но раздразнителна старица, която нервничеше и се притесняваше, ако близнаците закъснеят дори с пет минути. Подлудяваше и двамата, а освен това докладваше на родителите им за всичко, което правят.

— Няма да усложняваме нещата — рече Софи. — Ще се придържаме към същата история, която разказахме на мама и татко: първо — книжарницата е затворила, защото Пернел не се е чувствала добре, а после — семейство Фламел…

— Флеминг — поправи я Джош.

— Семейство Флеминг ни е поканило да отседнем с тях в къщата им в пустинята.

— А защо е затворила книжарницата?

— Утечка на газ.

Джош кимна.

— Утечка на газ. А къде се намира къщата в пустинята?

— В „Джошуа Трий“2.

— Ясно, разбрах.

— Сигурен ли си? Хич не те бива да лъжеш.

Джош сви рамене.

— Ще се опитам. Знаеш, че ще бъдем подложени на жесток разпит.

— Знам. И то още преди да говорим с мама и татко.

Джош кимна. Хвърли поглед към Софи. През последните няколко дни бе обмислял нещо и реши, че сега е идеалният момент да повдигне въпроса.

— Мислех си… — каза той бавно. — Може би трябва просто да им кажем истината.

— Истината ли? — Изражението на Софи остана непроменено.

Двамата продължиха да вървят и пресякоха Джаксън Стрийт. Вече виждаха бялата дървена къща във викториански стил на леля им на три пресечки оттам.

— Какво мислиш? — попита Джош, след като сестра му не каза нищо повече.

Накрая Софи кимна.

— Разбира се, бихме могли. — Тя отметна един рус кичур от очите си и погледна към брат си. — Да видим дали съм разбрала правилно. Искаш да кажем на мама и татко, че работата, която са вършили през целия си живот, е била безсмислена. Че всичко, което някога са изучавали — история, археология и палеонтология, — е грешно. — Очите й заблестяха. — Смятам, че идеята е страхотна. Давай, направи го. Аз ще гледам.

Джош сви неловко рамене.

— Добре де, добре, няма да им казваме.

— Във всеки случай, поне засега.

— Съгласен съм, но рано или късно истината ще излезе наяве. Знаеш, че е невъзможно да скрием нещо от тях. Те винаги узнават всичко.

— Защото леля Агнес им казва — промърмори Софи.

Дълга и лъскава черна лимузина с тъмни стъкла мина бавно покрай тях. Шофьорът се бе привел напред и гледаше номерата на къщите. Колата даде мигач и спря малко по-нататък.

Джош посочи с брадичка лимузината.

— Странно. Изглежда, спира пред къщата на леля Агнес.

Софи вдигна поглед незаинтересовано.

— Иска ми се да имаше някой, с когото да си поговорим — прошепна тя. — Някой като Гилгамеш. — Сините й очи внезапно се наляха със сълзи. — Надявам се, че той е добре. — Когато го бе видяла за последен път, безсмъртният бе ранен от стрела, пусната от Рогатия бог. Тя погледна раздразнено към брат си. — Ти дори не ме слушаш.

— Колата наистина спря пред къщата на леля Агнес — рече бавно Джош. Неясно предупреждение замъждука дълбоко в черепа му. — Соф?

— Какво?

— Кога за последен път някой е идвал при леля Агнес?

— Никой никога не идва при нея.

Близнаците видяха как слабият, облечен в черно шофьор излезе от колата и се качи по стълбите. Ръката му в черна ръкавица се плъзгаше леко по металните перила. Пробуденият им слух ясно долови почукването по вратата и те несъзнателно ускориха крачка. Видяха как леля Агнес отвори.

Тя беше слаба, кокалеста жена, с остри черти, възлести колене и подути от артрит пръсти. Джош знаеше, че на младини са я смятали за голяма красавица — но младините й са били много отдавна. Тя никога не се беше женила — в семейството разправяха, че любимият й, когото тя обичала повече от всичко на света, бил убит във войната. Джош не беше сигурен в коя точно.

— Джош? — рече въпросително Софи.

— Нещо не е наред — промърмори момчето. Затича се и Софи го последва, без да изостава.

Близнаците видяха как ръката на шофьора се раздвижи и леля Агнес взе нещо от него. Тя се наведе напред, присвивайки очи срещу предмета, който приличаше на снимка. Когато сведе поглед, шофьорът мигом се шмугна покрай нея и се втурна в къщата.

Джош се затича.